Насрещен вятър

И неизвестно защо, колкото и да се опитваше, не успя да си припомни лицето на Линда от Ларами, а когато помисли за Карън, не изпита добре познатото чувство за вина.

За пръв път, откакто бе починала съпругата му, не усещаше мъчителната разкъсваща болка при спомена за нея. Останала бе само простичка сладка печал. Защо? Може би просто от преумора или пък от прекаленото съсредоточаване върху най-неотложните проблеми. А може би вече беше съзрял да приеме баналния съвет, който му даваха всички — че е крайно време да се върне към живота.

Джей закачи костюма си в гардероба, съблече всичко останало, изми си зъбите и рухна в леглото. Сънливо се наслаждаваше на меките чаршафи, когато си спомни, че има още една недовършена работа.

С усилие на волята се надигна, седна гол на ръба на леглото, придърпа дъблинския телефонен указател и потърси страниците с хотели.

Нито едно от имената не му направи впечатление.

Обади се на дежурния администратор.

— Бих искал да знам кой дъблински хотел е най-добър, най-луксозен, най-скъп и най-нашумял в Ирландия.

— Божичко, сър, зле ли ви е при нас?

Джей се разсмя и разтърка очи.

— Не, не! Тук е чудесно. Просто трябва да открия един човек, който избира само най-скъпите хотели.

— Е, отдъхнах си. Сигурно говорите за хотел „Шелбърн“. Приятелят ви американец ли е?

— Британец.

— Значи сигурно ще е там. Затворете, аз ще ви свържа.

Когато се обади телефонистката на „Шелбърн“, Джей помоли да го свържат със стаята на Стюарт Камбъл и не се изненада, че връзката бе осъществена веднага. След малко отсреща отговори непознат глас. Чуваха се и други приглушени гласове, което отново разбуди угризенията му, че се кани да спи, вместо да изпълнява задълженията си.

— Стюарт Камбъл на телефона.

— Обажда се Джей Райнхарт, сър Уилям.

— А, да! Мистър Райнхарт. Доста работа имате тази вечер, нали?

— Вижте, и двамата се готвим за битка, но трябва официално да ви уведомя за нещо.

— Казвайте.

— Първо, настоявам незабавно да ми съобщите, ако влезете в контакт със съдия по какъвто и да било въпрос, свързан със случая. И, разбира се, настоявам да присъствам на съдебното заседание, било то формално или неформално. Ще ви продиктувам номера на клетъчния си телефон и хотела, където съм отседнал.

— Разбира се, мистър Райнхарт. Това изобщо не е стояло под въпрос. Не бойте се, ще ви уведомя в съответствие с правилата.

— Най-много се боя от клиента ви, сър Уилям. Имам обаче и още една молба. Разбирам, че вината не е ваша, тъй като нямахме време да се свържем в Лондон, но трябва да получа копие от онзи запис. Ще протестирам гръмогласно пред всички възможни инстанции, ако не ми осигурите един екземпляр за предварително проучване.

— Всъщност нямах много време за обмисляне, но съм склонен да се съглася, че би трябвало да видите записа. Кажете името на хотела си и ще ви пратя копие утре следобед или привечер.

— Колкото по-рано, толкова по-добре.

— Мистър Райнхарт, форматът на касетата е много особен и за копирането й е нужна специална апаратура. Имам камера, на която мога да гледам записа, но не знам дали ще успея да го копирам. Уверен съм обаче, че най-късно до утре вечер ще разполагате с копие. Стандартния VHS формат ли предпочитате?

— Да.

— Много добре. Както виждам, май и на вас не ви се спи.

Джей се поколеба, но раздразнението го накара да отстъпи от истината.

— Така е. Рискове на професията.

— Добре казано. Е, лека нощ, макар че не знам доколко ще е лека.

Джей внимателно остави слушалката и отново повтори в ума си целия разговор, търсейки скрити намеци. Може би трябваше да се заеме с проучване, но какво да проучва? Всичко опираше до съдържанието на онзи запис и докато не го видеше с очите си, можеше само да остави нещата в ръцете на Гарити и неговия колега. Освен това се нуждаеше от физическа и духовна енергия, която щяха да му осигурят няколко часа сън.

Нагласи будилника на нощното шкафче за шест сутринта, изгаси лампата и заспа почти мигновено.

39

Международно летище Дъблин, Ирландия

Сряда, 9:05 ч

Представителката на „Аер Лингус“ подаде билетите през гишето и кимна на следващия клиент — Джей.

— Правилно ли разбрах, че все още имате свободни места за прекия полет до Ню Йорк в десет? — попита Джей.

— Да, сър, мисля, че имаме. Един момент.

Младата жена почти цяла минута трака по клавиатурата на компютъра, преди отново да вдигне глава.

— Да, имаме места в туристическа и първа класа.

— Два еднопосочни билета, първа класа, ако обичате.

— Името ви, моля.

— Джон Харис — каза Джей.

Ново тракане по клавишите.

— Много добре, мистър Харис. Сега трябва да видя паспорта и кредитната ви карта.

Джей подаде кредитната карта, после се завъртя и хвърли поглед към Шери, която стоеше до вратата на терминала. Тя кимна, изчезна за около минута и се върна заедно с президента. Двамата тихо застанаха до Джей.

— Трябва да покажете паспортите си — каза той.

Харис се усмихна. Двамата с Шери подадоха сините си американски паспорти и видяха как представителката ги разлисти, после вдигна глава с непроницаема усмивка.