Насрещен вятър

— Пратих му копие — потвърди Ренълдс — и се съгласих да свидетелствам, ако Харис бъде изправен на съд по международните закони и ако Мирафлорес оттегли убийците. Дотук всичко върви добре.

Това беше преди два месеца.

Камбъл отново погледна видеокамерата — модел от края на деветдесетте години. Не бе подозирал, че подобна технология е съществувала преди мандата на Харис, особено пък в такъв вид: миниатюрна камера, скрита в щипка за вратовръзка, а записващото устройство — в куфарче. Но в Балтимор Ренълдс му показа камерата. Изглеждаше грубовата, но вършеше работа.

Дъблин, Ирландия

Джон Харис стоеше до прозореца на кантората, без да слуша напрегнатия правен спор зад гърба си. Мислите му се рееха в другия край на света.

Мислеше си за Алис, както му се случваше по няколко пъти на ден. Загубата й преди три години поради глупава и убийствена лекарска грешка щеше да го преследва вечно заедно с нелепото чувство, че ако бе стоял до нея в операционната, нямаше да й инжектират погрешно лекарство.

Той стисна зъби, за да удържи сълзите. Привидно бе посрещнал нейната смърт с достойнство. Отказа да съди лекарския екип, прости на хирурга, анестезиолога и трите сестри както публично, така и насаме, опита се да им помогне сред адската буря от обществено възмущение и неразбиране. И без това вече имаше национална кампания за предотвратяване на лекарските грешки, но смъртта на Алис — на една бивша първа дама — се превърна в катализатор и тя би се гордяла… не, тя се гордее, поправи се той, с напредъка, постигнат след нейната смърт, и с огромния брой хора, спасени през следващите години благодарение на реформите в здравеопазването.

А сега, помисли си той, ето ме пред ново лично предизвикателство. Как да постъпя, скъпа? Да бягам? Да остана? Да се боря? Да отстъпя? Вариантите бяха тъй ужасно объркващи, а на всеки няколко часа черната топка на страха в стомаха му изплуваше, за да го обгърне и да замъгли неговите решения.

Но нима чувството за дълг имаше някаква стойност, когато срещу него бе организиран опит за убийство, пременен нескопосно в одеждите на закона?

В този момент се нуждаеше до болка от Алис. Искаше тя отново да го упъти в правилната посока, както бе правила неведнъж в най-решителните моменти през онези четири невероятни години в Белия дом. Например в нощта, когато също като днес се двоумеше дали да не избяга. Как, попита я той, как да изостави партията си, след като преизбирането му е буквално гарантирано? Но нима не бе заложил цялата си репутация върху идеята за един-единствен шестгодишен мандат — промяна, която изискваше промяна в конституцията, но би донесла огромна полза на нацията? Беше дал това обещание пред американския народ по време на кампанията си. Как да му обърне гръб?

Тогава Алис дойде при него в Овалния кабинет, изгони секретаря и затвори вратата. Двамата застанаха заедно пред прозореца към Розовата градина и дълго гледаха далечния фонтан и паметника на Вашингтон. Алис стискаше ръката му и не казваше нищо.

— Какво да правя? — попита накрая той. — Как да обърна гръб на отговорностите си?

Алис се усмихна и посочи блестящия връх на паметника.

— Джордж е дал пример, нали? — каза тя. — Неговото величие ни учи, че принципите ще водят и защитават тази страна дори когато днешните политици бъдат забравени.

Помнеше какъв товар падна от плещите му в онзи миг и с каква лекота обяви новината, която потресе нацията и го превърна в изгнаник от собствената му партия.

Делото още не е приключило, напомни си той. Все още нямаше шестгодишен президентски мандат. Може би си заслужаваше да избяга, за да живее и да продължи битката. А може би не.

Но една истина винаги оставаше в мислите му — приета, неоспорима и безутешна: колко пуст е светът без нея.

Липсваш ми, скъпа, помисли си той и този път едва не загуби борбата срещу сълзите.

41

Дъблин, Ирландия

Сряда, 17:30 ч

Слънцето клонеше към хоризонта на запад, когато Джей Райнхарт напусна сградата на Шомъс Дънам, следван от останалите. С усилие си наложи да забележи красотата пред себе си — бледорозовия оттенък на косо падащите слънчеви лъчи, които обливаха с огнена червенина тухлените стени, хвърляха ярки отблясъци по пътните знаци и караха минувачите да крачат едва ли не слепешком, засенчили очите си с длани. Градът преминаваше от летаргията на ленивия следобед към буйния празник на свети Патрик, хората бързаха по улиците със заразителен оптимизъм, сякаш забравили факта, че далеч не всичко е розово в красивия Дъблин. Привечер щеше да има величествени фойерверки над източния край на града, където река Лифи се влива в залива, и движението в центъра вече ставаше натоварено.