Насрещен вятър

Майкъл грабна сметката и махна с ръка на сервитьорката.

Четирийсет и пет минути по-късно Майкъл остави Джей и Шери пред хотела. Двамата изпроводиха с развеселени погледи пълничкия адвокат.

— Свестен човек — каза Джей.

— Добре си го избрал — кимна Шери. — За кога си уговорихме среща?

— За девет и половина сутринта в Четирите съдилища.

Тя се разсмя.

— Нямаш представа колко съм ти благодарна, че не прие предложението му да ни вземе утре с колата.

Джей също се разкиска и едва на рецепцията сдържа смеха си, за да попита дали има нещо за него.

Дежурният му подаде запечатан плик от дебела хартия.

— Какво е това, Джей? — попита Шери.

— Това — отвърна той, като се вгледа в надписа — е копие от видеозаписа, който Бари Ренълдс твърди, че е направил в Овалния кабинет.

— Как ще го изгледаме?

— Днес наех от хотела видеокасетофон и поръчах да го занесат в стаята ми. Ти… искаш ли да го видиш? — попита Джей, докато натискаше бутона на асансьора.

Шери кимна.

— В моята стая, ако нямаш нищо против — добави той.

Вратата на асансьора се отвори. Шери влезе в кабината и като хвърли предизвикателен поглед през рамо, изрече със зле имитиран немски акцент:

— Значи смятате, че ще ми трябва и придружителка, хер Райнхарт?

— А, не… искам да кажа…

— Значи все пак намеренията ви не са били почтени? — закачи го тя.

— Намеренията ми?

— Точно така. Както рекла мухата на паяка: „На каква точно вечеря ме каните?“.

По лицето на Джей плъзна смутена усмивка и той леко се изчерви, преди да схване закачката.

— О! Не, исках да кажа…

Шери се усмихна.

— Няма нищо, Джей. Беше просто шега. Не се опитвам да кокетнича.

Той объркано тръсна глава, осъзнавайки със закъснение накъде е тръгнал разговорът.

— Нямах намерение да те подмамя в леглото си, Шери.

— По дяволите! — ухили се тя и Джей тутакси млъкна.

След малко измънка неуверено:

— Какво…

— Джей, ало! Наистина се шегувах. Не, че аз… нали разбираш, не че не би ми било…

Изведнъж и тя започна да се изчервява.

— Добре де — каза Джей, ядосан на себе си, че не може да измисли по-умен отговор.

Асансьорът спря на третия етаж и двамата излязоха в коридора.

— Ама че сме двойка! — разсмя се Шери, докато вървяха към стаята на Джей. — И армейските свързочници едва ли биха разгадали тая бърканица от сигнали, които си подадохме.

— Права си — изкиска се Джей, докато отключваше вратата и й правеше път да влезе.

Шери обаче спря и се обърна към него.

— Добре. Дай да започнем отначало. — Тя посегна и стисна ръката му. — Привет на симпатичния адвокат. Аз съм Шери и бих желала да вляза в стаята ти, за да седна на благопристойна дистанция и да изгледам със служебна цел един видеозапис. После ще побързам да се прибера, преди да е почнало нещо по-романтично… без да коментирам дали изобщо има шансове да започне.

Джей я погледна в очите и се усмихна.

— Казано в най-общи линии, смятам формулировката ти за изчерпателна.

42

Хотел „Грейт Съдърн“, летище Дъблин, Ирландия

Сряда, 20:15 ч

Лентата се въртя почти минута, преди на екрана да просветне изображение. Картината беше черно-бяла и зърнеста. Миниатюрната камера, закачена очевидно върху дрехите на Ренълдс, даваше размазан, подскачащ образ. Докато Ренълдс вървеше, почти всичко се губеше в мъгла, но на втори план се виждаха смътно познати очертания. Сетне изображението се успокои. Ренълдс бе седнал на едно от двете срещуположни канапета и скритата камера се насочи към източната врата точно в момента, когато някой я затвори отвън.

Внезапно кадърът се измести и обхвана фигурата на мъж, застанал пред президентското бюро. Вече нямаше съмнение, че на екрана се вижда Овалният кабинет. През прозорците зад човека нахлуваше ярка светлина.

Засега не се чуваха други звуци освен стържене по микрофона, приглушени далечни гласове, нечии стъпки и шумолене на тапицерия.

Камерата се насочи към краката на президента и в същия момент прозвуча познат глас:

„Добре, Бари, докъде стигнахме? Готови ли сме?“

Джей се озърна към Шери с лека тревога. Тя кимна. Твърде добре познаваше тона, акцента и тембъра. Характерният глас на Джон Харис не можеше да се сбърка, макар че някои от думите звучаха глухо и едва се разбираха.

— Е, сър — започна друг глас, по-близък до микрофона и поради това по-силен, — готови сме, но ще е… скъпичко.

— Колко… искат? — гласеше отговорът, прекъснат отново от шумолене на плат по микрофона.

— Наистина ли искате да знаете, господин президент?

— Това — ново шумолене — никога не се е случвало, Бари. Ето защо искам да чуя сега, тъй като официално няма да узная никога.

— Много добре, сър. Те искат един милион долара.

Началото на отговора бе заглушено.

— … сделка, ако могат да свършат работата.

— Да, господин президент, могат. Но трябва да ви предупредя за нещо.

— Това вече… — Гласът заглъхна, после отново се проясни. — … друг въпрос. Желателно ли е да чуя за какво искаш да ме предупредиш? Дори и неофициално?

След кратко колебание Ренълдс пак заговори: