Насрещен вятър

— О, значи не съм ви споменал за библиотеката? В Четирите съдилища използваме вместо кабинети главната юридическа библиотека. Утре ще ви покажа. Много е стара. Вътре допускат само адвокати, а вие може да стоите отвън и да надничате. Струва си да видите как се мъчим да си закрепим перуките, когато ни викнат да се явим пред съда.

Откриха свободна масичка в дъното и Майкъл поръча тъмен „Гинес“, като го обяви за национално питие, когато трите халби пристигнаха с великолепни корони от кафява пяна.

— А сега да се споразумеем, ако нямате нищо против. Никакви приказки за утре.

— Подкрепям идеята — каза Джей и се почувства почти спокоен. Очите му жадно погълнаха кротката усмивка на Шери, която кимна одобрително.

— Много обичаш този град, нали, Майкъл? — попита Шери, но заради шумотевицата й се наложи да повтори въпроса.

— Дума да няма, обичам го, особено откакто светът се промени толкова много. Преди по-малко от петнайсет години бяхме все същата малка бедна страна на факти и фантазии, на хора с храбри сърца и празни джобове, сетне изведнъж светът ни откри. И ето… огледайте се. Днес се наричаме „келтските тигри“. И дори казваме: келтският тигър пристигна. Благоденствието приижда, а ние се щипем, за да повярваме, и постепенно привикваме с представата за една икономически силна Ирландия. Представете си само! Напоследък приемаме емигранти в Ирландия, можете ли да го повярвате?

— Радвам се да го чуя — каза Шери.

— Джей, ти спомена, че имаш ирландски произход — каза Майкъл. — Как ти се струваме засега?

Джей се усмихна.

— Нямах много време да ви преценявам, Майкъл, но…

— Но… ако не беше толкова разтревожен за Джон Харис, щяхме много да ти харесаме, особено пък ако пуснем твоя клиент да си върви.

— Да, нещо такова.

— Бива — одобри Майкъл и вдигна халбата. — Сленте!

Джей и Шери повториха наздравицата и жеста. Пред смаяните им погледи Майкъл изпразни половината халба на един дъх.

— Казаха ми, че не пиеш, Майкъл — отбеляза Джей и видя как веждите на адвоката подскочиха смаяно, преди да отлепи халбата от устата си.

— Какво? За бога, кой ти е казал тази скандална лъжа? — попита Майкъл със скептична усмивка.

— Лондонският юрист, който те препоръча. Джефри Уолас.

— А, Уолас! Това му е спомен от срещата в Единбург. По принцип не пия много, Джей, но тогава просто си направих майтап.

— Майтап ли?

— Да. Скапаният британец взе да разправя, че всички ирландци са пияндета, което е най-срамна заблуда, и затова реших да го опровергая. Явно се е хванал на въдицата.

— Майкъл! — извика някой от другия край на залата.

Майкъл Гарити енергично размаха ръка, после направи знак на човека да се приближи.

— Страхотно! — възкликна Майкъл, когато непознатият започна да се провира между масите в тяхна посока. — Този приятел е Бърн Макхенри, вероятно най-добрият комик и имитатор в Ирландия. Като почне да имитира Роналд Рейгън, дори и Нанси може да се припознае.

Макхенри се добра до масата, енергично стисна ръката на Майкъл и му подхвърли няколко закачки, докато адвокатът го запознаваше със спътниците си.

— Значи всички сте от Тексас? — попита Макхенри, имитирайки удивително точно гласа на Джордж Буш.

— Как я караш, Бърн? — попита Майкъл.

Двамата си побъбриха две-три минути, после Макхенри погледна часовника.

— След един час имам представление, тъй че трябва да бягам, приятели. Беше ми много приятно.

Докато ставаше, двама адвокати дойдоха да поздравят Гарити, а сервитьорката донесе сандвичи и още три халби тъмно пиво.

Джей захапа сандвича, отпи малка глътка бира и мислите му се зареяха надалеч от оживения разговор на Шери и Майкъл за келтското изкуство. Детайлите от интериора на старата кръчма и разговорите на клиентите му се струваха много по-интересни. Таванските греди вероятно датираха от средата на деветнайсети век — личеше си по характерната сглобка и по грижливото налагане на корнизите.

Самият бар не можеше да се похвали с прекомерна резба или украса като някои други барове в Англия или източните щати, но в него имаше нещо типично, някаква майсторска изработка, личаща дори след век и половина непрекъсната употреба.

Джей с усмивка си спомни, че малко преди да влязат, бе забелязал наблизо истински магазин за юзди и хамути. На тезгяха в дъното лежаха все същите сурови кожи и стари инструменти, които някога бяха обслужвали дъблинските кочияши.

Ненадейно Джей осъзна, че някой е произнесъл името му сред глъчката.

— Извинявай, какво?

— Още ли си при нас, Джей? — попита със смях Майкъл.

Джей се усмихна, кимна и бавно избута стола си назад.

— Просто си мислех, Майкъл. За съжаление трябва да се прибираме в хотела.

— Ще изпуснете представлението — възрази Майкъл. — А фойерверките са невероятна гледка. С всяка година стават все по-внушителни, но и навалицата е ужасна. Не се излагай, приятел, нощта едва започва.

— Не и за мен — отвърна усмихнат Джей и докато ставаше, забеляза със задоволство, че Майкъл се изправя без повече възражения. — Имам много работа, Майкъл, а и все още не съм се опомнил от смяната на времето.

— О, разбира се! Извинявай, трябваше да се сетя.