Насрещен вятър

— Сър, аз искам да ви кажа, защото не бих желал да задействам цялата операция, преди да съм сигурен, че разбирате възможните последици, и сте готов да ги приемете. Не искам сам да решавам. Нещо повече, настоятелно ви съветвам да отмените операцията.

Президентът въздъхна и скръсти ръце.

— Добре. Слушам те.

— Във фабриката и склада ще има около шейсет-седемдесет човека, повечето от тях цивилни.

— Работниците ли? — попита президентът.

— Да, сър. Ако наемем тази самозвана армия, тези наемници, дезертьори от „Сендеро Луминосо“ и перуанската армия, ако ги наемем, те ще нахълтат с намерението да не оставят жива душа, независимо какво ще открият. Друга уговорка не биха приели.

— Що се отнася… Бари, хората в тази фабрика нямат съвършено никаква стойност. Те убиват американци с… отрова, която произвеждат…

Гласът отново стана неразбираем.

— Да, сър. Но почти със сигурност ще се стигне до кървава баня, а правителството ще бъде силно засегнато, особено ако успеят да докажат, че зад цялата работа стои управлението. Затова бих казал, че не бива да го вършим. Рискът е твърде голям. Искам да ме разберете добре.

— Разбирам, Бари.

— Както казах, сър, те са истински главорези. Вие дори не подозирате, че съществуват такива хора. Тая паплач преспокойно може да накълца човек на парчета просто за забавление. Не съм срещал хора, които тъй точно да заслужават прозвището двуноги зверове и… откровено казано… сигурен съм, че ще изпитат истинско удоволствие от задачата.

Президентът зададе някакъв неясен въпрос.

— Намеквам за инквизиции — отговори Ренълдс. — Ние ги упълномощаваме да измъчват хора. Пускаме ги да си играят с разрешение за убийства и те вероятно ще ги извършат по най-мъчителния начин, за да се забавляват.

Ренълдс се поколеба, после стана на крака и пристъпи към камината. Когато се обърна, камерата хвана президента в другия край на кабинета.

— Сър, тези типове биха изплашили дори есесовци от нацистка Германия. Искам да знаете, че перуанските селяни, които работят във фабриката, може да са довели и близките си.

— Близките…

Не се чу нищо повече, президентът беше твърде далеч от микрофона.

— Може би — отговори Ренълдс. — Не мога да гарантирам кой ще е там. Но всеки открит във фабриката ще бъде елиминиран.

Нов неясен коментар на президента завърши с думата „препоръка“.

— Зависи какво искате да постигнете, сър — отговори Ренълдс. — Ако искате да затворите онази фабрика веднъж завинаги, да унищожите ръководството, да подплашите всички други желаещи да организират промишлено производство на наркотици и незабавно да пресечете хероиновия поток, вероятно няма друг начин. Но цената е ужасна. Много хора ще заплатят с живота си.

Президентът отстъпи назад и изчезна от кадъра. Ренълдс очевидно пак седна на дивана и се завъртя към бюрото. Кадърът се изтегли нагоре и хвана държавния глава с гръб към камерата, до прозореца с изглед към Розовата градина.

Камерата отново се отпусна надолу, когато президентът се обърна към Ренълдс и главата му остана извън кадъра.

— … че нямаме избор — изрече той едва чуто. — … зелена светлина. Но никога не сме разговаряли за това и… — За момент думите заглъхнаха. — Не се опитвай да ги предупреждаваш или ограничаваш по какъвто и да било начин. Не им казвай „да не измъчват“, защото така няма да ни дадеш възможност да заявим, че не сме знаели.

— Разбрано, сър.

— А сега дай насам… и ми покажи подробностите.

Останалата част от записа съдържаше подробно описание на плановете. Накрая Ренълдс се ръкува с президента и излезе през източната врата.

Екранът потъмня, но едва след няколко секунди Джей се пресегна и изключи видеокасетофона. Почти цяла минута седя мълчаливо, сетне въздъхна дълбоко и поклати глава.

— О, боже.

Замаяна и вцепенена, Шери Линкълн продължаваше да гледа изгасналия екран. Джей я чу как преглътна мъчително, но не каза нито дума. Той стана и се подпря на телевизора.

— Шери… не мога да повярвам на ушите си.

— И аз — тихо отвърна тя.

— Това беше… поне доколкото мога да преценя… гласът на Джон Харис — каза Джей. — Не познавам нито Ренълдс, нито гласа му, но няколко години съм работил с Джон и…

— Той е, Джей. Няма грешка. Разпознавам изразите, ритъма на речта, всичко.

Джей отново седна, поклати глава и безпомощно разпери ръце.

— Аз… няма как да се преборя утре срещу това, освен ако евентуално се опитам да заложа на факта, че записът може да бъде фалшифициран.

— Не е — каза Шери.

Джей се обърна към нея.

— Забеляза ли нещо, което да те убеди?

Тя вдигна към него очи, изпълнени с искрена болка.

— Знам как изглежда Овалният кабинет. Не видях лицето му в едър план, но гласът беше негов, а всичко друго съвпада напълно и в крайна сметка съществува само един Овален кабинет, дявол да го вземе!

В гласа й се прокраднаха гневни нотки, но въпреки това Джей изрече съдбоносните думи.

— Значи… той ни е излъгал, Шери.

— Да, излъгал е.

— Аз… никога не бих повярвал, но… това е положението. А в един момент се видя и лицето му, когато Ренълдс стоеше отсреща.

— Не забелязах — каза Шери. — Просто познавам гласа му.