Насрещен вятър

— Защо ми се струва, че и друг път съм чувала тия думи? — разсмя се тя. — Добре. Изчакай утре сутрин да поговоря с президента, после ще видим. Може да се измъкна за няколко дни. Много бих искала да дойда, ако Джон смята, че ще се справи и без мен.

— Искрено се надявам — каза Джей, като я погледна право в очите.

Шери се поколеба, после с широка усмивка отвърна тихо:

— И аз.

Река Лифи, Дъблин

Пешеходното мостче западно от знаменития мост Половин пени не бе много далеч от хотела. Само преди половин час Джей се беше сбогувал с Шери пред вратата на стаята й. Из главата му прелитаха противоречиви, объркани мисли — включително и тази, че трябва да довърши писмото до Линда, което бе започнал днес следобед.

Мъчно му беше за болката, която й причиняваше, както и за грубия начин, по който й съобщи, че напуска Ларами. Тя имаше право — споменът за Карън го държеше откъснат от живота. Но всичко щеше да се промени. Може би срещата със смъртта при полета до Денвър изведнъж го бе изтръгнала от капана на спомените или пък най-сетне времето смекчаваше болката. Сега можеше да си мисли за Карън без скръб, само с лека печал и това го изумяваше.

Мисълта за Линда обаче го изпълваше с чувство за вина. Още преди месеци трябваше да й каже, че връзката им не върви както трябва, но беше по-лесно да се остави на течението и нощ подир нощ да се потапя в нейната любов. Надяваше се тя да му прости и да останат приятели. Времето щеше да реши.

Ще довърша писмото веднага щом се прибера, помисли си Джей и отново се запита защо бе приел срещата.

Стигна до металния мост и продължи към средата, където се обърна да погледне как светлините на нощния Дъблин се отразяват в тъмното сребро на реката. Подухваше лек ветрец, а по моста се носеше непрестанен поток от минувачи и влюбени двойки.

Джей забеляза отдясно един човек, облегнат на парапета, и веднага го позна.

— Благодаря, че приехте да се срещнем тук, мистър Райнхарт — раздаде се звучният глас на Стюарт Камбъл. Видният юрист се приведе напред, въздъхна дълбоко и зарея поглед в нощта.

— Разбирате, че аз все още съм адвокат на Джон Харис — каза Джей. Любопитството му бе надделяло над професионалната предпазливост, когато получи поканата да се срещнат насаме в нощния мрак.

— Разбира се. Просто исках да ви кажа, че днес се сражавахте великолепно.

— Благодаря, сър Уилям — отвърна Джей колебливо и се запита какво ще последва.

Камбъл мълчеше, подпираше се на парапета и гледаше тъмните води под моста.

Джей наруши мълчанието.

— Може ли да ви попитам нещо?

— Разбира се.

— Защо го направихте?

Стюарт Камбъл го изгледа спокойно.

— Питате защо не възразих срещу предложението ви за отлагане на заседанието?

— Точно така. Ние не разполагахме с нищо, освен словесни уверения по телефона от Вашингтон. Лесно можехте да ни оборите.

— Да, но нямах избор — каза Стюарт.

— Не ви разбирам.

— Вече знаех, че сочат Перу като страна, прилагаща изтезания спрямо затворниците. Вие открихте ключа и по един или друг начин щяхте да осуетите екстрадирането, след като получите документите от ООН. Защо да отлагам неизбежното?

— Струва ми се, че ви разбирам.

Стюарт Камбъл отново погледна Джей.

— Онзи ваш замисъл беше блестящ.

— Моля?

— Вторият звукозапис, с който доказахте, че фалшификацията е възможна. Безупречна логика.

— Благодаря.

— И какво ще прави сега бившият окръжен съдия Джей Райнхарт? Както виждате, знам за миналото ви.

Джей поклати глава.

— Всъщност не знам. Сигурно ще се върна в Уайоминг. — Той се усмихна скептично и погледна Камбъл. — Защо? Да не би да ми предлагате работа или нещо подобно?

— Божичко, не! — разсмя се Камбъл, но веднага млъкна. — От друга страна… знае ли се? Ако почнете да водите дела по тия места, ще се наложи да ви наемам, за да не заставаме един срещу друг.

Джей изсумтя.

— Току-виж съм повярвал, че представлявам заплаха за сър Уилям Стюарт Камбъл.

— Не се подценявайте, мистър Райнхарт. Ако бях ваш шеф, още сега щях да ви отрупам с поздравления и награди.

Джей се отдръпна от парапета и извърна глава към стария юрист.

— Знаете ли какво, сър Уилям? За вас всичко това може да е игра, но за мен законът е нещо много сериозно, особено когато става дума за нечий живот. Това значи много за мен. Ето защо се радвам, че не сте ми шеф. А сега кажете каква е истинската причина да се срещнем тук.

Стюарт Камбъл се усмихна, бръкна в джоба си и извади малка аудиокасета.

— Какво е това? — попита Джей.

— Запис от телефонния разговор, който проведох преди няколко седмици с президента Мирафлорес. Мислех си, че може да ви свърши работа.

— Какво… е записано? — попита Джей.

— Гневният глас на президента Мирафлорес, който изгаря от нетърпение да види как Джон Харис пристига окован в Лима, за да бъде разследван, съден… и изгорен жив. Виждате ли, един от братята на Мирафлорес беше наркотърговец и неговата смърт при онова нападение е основната причина за яростта на перуанския президент срещу Джон Харис. Ако се беше наложило, заканите от тази касета щяха да осуетят екстрадирането.

— И вие я укривахте?