Насрещен вятър

— А това е доста добро описание и на самия живот.

Ресторант „Комънс“, Дъблин

Още от влизането в ресторанта Крейг Дейтън полагаше усилия да се наслаждава на високопоставената компания и изключителната възможност да вечеря с един бивш световен лидер и един действащ държавен секретар, защото Харис бе поканил и Байър. Освен това Джилиан седеше отсреща, изумително хубава в снежнобялата си рокля, която очертаваше великолепното й женствено тяло. Всичко това му даваше основания да забрави за днес предстоящата професионална катастрофа.

Или поне така си повтаряше.

Но усилията му се проваляха и той вече не успяваше да прикрие унинието си, тъй че малко преди основното блюдо президентът Харис се извини и помоли Крейг и Аластър да го последват.

Отведе ги в съседната празна банкетна зала.

— Новините не са добри, нали? — попита Крейг, усещайки как му призлява от лошото предчувствие.

— Е, зависи от гледната точка — каза Джон Харис с непроницаема физиономия.

Аластър се опита да се усмихне.

— Няма значение, сър. Не сме очаквали от вас да убедите онези надути германци да ни простят подобна лудост.

— Каква лудост по-точно, Аластър?

— Ами…

— Да не би да имаш предвид героичните и доблестни действия на двама пилоти, чиято навременна намеса предотврати отвличането на един бивш американски президент?

— И… които едва не претрепаха същия бивш президент, като оставиха самолета без гориво. Да, за това става дума — разсмя се печално Аластър.

— Е — продължи президентът, — ако така смятате, май ще възникнат проблеми, защото тогава трябва да съобщя на шефа на „Юро Еър“, че парадът се отменя.

— Моля… какво? — сепна се Крейг.

Джон Харис се усмихна.

— Успокойте се и двамата. Авиокомпанията, за която работите, току-що сключи нов договор за чартърен превоз на американски военнослужещи, след като самолетите бъдат прегледани от инспекцията за въздушна безопасност в базата „Скот“, Илинойс. Ръководството на „Юро Еър“ е във възторг. А след дълъг и сериозен разговор с министъра на отбраната и държавния секретар същото това ръководство разбра, че има интерес да се гордее с вас и да си трае за великолепната проява на летателно майсторство, предизвикана от не чак толкова похвална грешка с горивото.

— Господин президент! Наистина ли? Не мога да повярвам! Изиграхте ги, по дяволите! — възкликна Крейг, изчервен от смайване.

Крейг сграбчи ръката на Джон Харис и я разтърси.

— Благодаря, сър! Благодаря! Сигурен ли сте? Аз… аз просто…

— По-кротко, момчета — усмихна се Джон Харис. — Истината е, че аз ви дължа благодарност и това е най-малкото, което можех да сторя. А сега да се връщаме към приятната вечеря.

Около девет и половина вечерта президентът пожела „лека нощ“ на Майкъл Гарити, Крейг Дейтън и останалите, после си тръгна заедно с Джо Байър.

— Ти каза, че си говорил с Вашингтон за Ренълдс — подхвърли Харис.

— Да, разговарях и историята се оказа най-долнопробна.

— Разкажи ми.

— Накратко ли? На Ренълдс била обещана пълна закрила, но той решил да сключи сделка и с Мирафлорес. Не само да ви предаде, ставало дума и за пари. Той продал за трийсет сребърника управлението и своя президент, а после поръчал да му изработят онзи запис, за да ви обвини. Казаха ми, че касетата била заснета в Лос Анджелис.

— Смятат ли в Лангли да предприемат съдебно преследване срещу него?

— Не знам — каза Байър. — Тия шпионски истории не са по моята част, господин президент. Просто ви предавам онова, което научих от ЦРУ.

След като напуснаха ресторанта, Джей и Шери Линкълн тръгнаха пеш към „Шелбърн“.

— Ще разрешите ли да ви почерпя едно питие, добри ми сър? — попита тя шеговито и кимна към хотелския бар.

Джей погледна часовника си и се усмихна.

— Дадено. При условие, че аз платя сметката.

— Ще го уредим някак — каза Шери, но бе забелязала погледа му. — Отиваш ли някъде?

— След малко.

— Как се казва момичето?

Джей се разсмя и поклати глава.

— Не. Нищо такова. Просто приключвам с някои професионални въпроси, това е.

— Добре. Сега вече изгарям от любопитство.

— Какво ще пиеш?

— Нещо простичко. Може би чаша местен бял зинфандел. А ти?

— И за мен същото. — Джей взе от бара две чаши вино и седна срещу Шери. — Кога се прибираш?

— В Щатите ли? Не знам. Джон още не е казал, но подозирам, че ще иска да си отдъхне няколко дни… след като всички сте твърдо уверени, че вече нищо не го заплашва.

— Поне в Ирландия.

— Защо питаш? — усмихна се тя.

Джей направи невинна физиономия.

— О, просто така.

— Ясно.

— Само дето ми хрумна, че не е зле да наема кола и да разгледам тази чудесна страна.

— Тук карат отляво, Джей.

— Знам. Затова ще ми трябва навигатор. Случайно да проявяваш интерес?

Шери пак се усмихна и Джей усети как го облива топла вълна.

— О, проявявам интерес, ако нямам затруднения със служебния график. Отделни стаи, нали?

— Разбира се, Шери — бързо отвърна Джей. — Знаеш, че съм джентълмен.