Насрещен вятър

— По онова време ти беше на върха на славата, Стюарт, твоята сила движеше цялото начинание. Щом отвореше уста, почваха да се сипят перли на мъдростта. Майсторски бе успял да събереш около себе си цялата международна общност…

— А твоят клиент — прекъсна го Стюарт — бе решил чрез теб да отхвърли моята поправка за съдебния имунитет, поправка, която би накарала всички да се съгласят, че палачи като Пиночет не могат да се укриват зад държавните си постове.

— Нямах клиент, Стюарт — каза Джон Харис.

Стюарт Камбъл навъси вежди.

— Какво? Но… нали ти представляваше Саудитска Арабия…

— Представлявах единствено себе си. Ти просто предположи, че защитавам Саудитска Арабия, защото знаеше, че напоследък често работя с тази страна.

— Но… защо, Джон? Ти убеди целия Трети свят, че ще отвлека и изпратя на съд всичките им лидери, докато аз исках само едно — да не се измъкнат истинските престъпници.

— Знам.

— И… ти лично вярваше, че постъпваш правилно?

Харис бавно поклати глава.

— Много бих искал да кажа, че съм действал с най-благородна цел.

— Защо тогава? Заради теб цяла година стискахме зъби, докато Британия се чудеше как да отмени овехтелия съдебен имунитет на онзи кръвожаден негодник Пиночет!

— Лично ли беше, Стюарт? — попита внезапно Джон Харис. — Имам предвид тази акция срещу мен по поръчение на Перу.

— Лично?

— Затова ли прие поръчката? Защото те провалих в Ню Йорк?

Стюарт за дълго се вгледа в Джон Харис.

— И да, и не.

Харис се разсмя.

— Идеалният адвокатски отговор! Понякога и аз прекалявам с него.

Стюарт не се усмихна.

— Не аз създадох обстоятелствата, Джон. Президентът Мирафлорес ми показа записа и повярвах, че е автентичен.

Харис кимна.

— Е, дори и аз се подлъгах. Не от думите, защото знаех, че не са мои, а от картината.

— Реших да повярвам на записа — продължи Стюарт, — защото си мислех, че в това има чудесна поетическа правда.

— Поетическа?

— Да! Забрави ли другия текст, който вървеше заедно с моята поправка относно съдебния имунитет?

— Мисля… мисля, че съм забравил.

— Това, Джон, беше процедура за бърза проверка на всяка международна заповед за арест, целяща да защити бившите президенти и премиери от неоснователни обвинения. Всяка държава се задължаваше да проведе незабавно и задълбочено съдебно проучване дали обвиненията са подкрепени с реални доказателства, или не, както и дали засегнатата страна е в състояние да организира безпристрастен и честен съдебен процес. С други думи, Джон, точно това ти трябваше в случая.

— Значи ти си помисли…

— Каква великолепна възможност! Всемогъщият Джон Харис ще оплаква деня, когато провали онази поправка.

— Знаеше ли, че обвиненията са фалшиви?

— Не, разбира се. Боже мой, човече, не бих паднал толкова ниско.

— Но… искаше да ме изпратиш в Лима, нали?

— Знаех, че няма да се стигне дотам, Джон. Президентът Кавано не можеше да си го позволи. Знаех, че ще се намеси.

— Премълчаваш нещо, Стюарт. Ти си имал скрит коз, защото би трябвало да допуснеш, че има вероятност някой съдия да издаде заповед за екстрадиране и италианското правителство да я изпълни.

Камбъл кимна.

— Е, добре. Знаех, че адвокатският ти екип рано или късно ще стигне до нечовешкото отношение към политическите затворници в Перу, следователно няма начин да те изпратят там. И Райнхарт наистина се справи… с малко помощ от вашия Държавен департамент.

Джон Харис пак се загледа в килима и въздъхна дълбоко.

— Е, Стюарт, в интерес на пълната искреност ще ти кажа, че и аз имах лични причини да те проваля в ООН. Някой трябваше да ти натрие носа.

Стюарт Камбъл трепна от изненада.

— Значи е било най-обикновена завист?

Джон Харис кимна.

— Ако махнем всички мотиви и оправдания, така е. След това съжалявах през всеки изминал ден от цирка около Пиночет. Сега бих искал да ти се извиня от все сърце.

Стюарт Камбъл бавно кимна.

— Приемам, Джон, и също се извинявам.

Почти цяла минута двамата седяха мълчаливо. Накрая Джон Харис тръсна глава.

— Каква двойка сме само, а, Стюарт?

— Моля?

— Двама титани на международното право тайно си мерят силите. Като двама братя, които се бият на ъгъла, без изобщо да подозират, че смущават съседите.

За пръв път по строгото лице на Камбъл плъзна лека усмивка.

— Да, сигурно има нещо вярно. Мотивите ни в никакъв случай не бяха чисти и възвишени.

Стюарт Камбъл хвърли поглед към прозореца, през който нахлуваха червеникавите лъчи на следобедното слънце. В мислите си се върна към своето детство в Шотландия, през ума му прелетяха спомени за безбройните битки между младите братя Камбъл. Джон Харис дори не подозираше колко точно сравнение е налучкал.

— Джон, случвало ли ти се е някога да изнасяш реч пред важен световен форум, а мислено да се гледаш отстрани и да се чудиш с какво толкова си привлякъл всички тия солидни хора, след като все още се чувстваш пъпчив петнайсетгодишен хлапак?

Джон Харис кимна.

— По-често, отколкото ми се иска. — Той се приведе напред. — Виж, Стюарт, ако смъкнем блясъка, надутите фрази, възвишените цели и официалните назначения, ние наистина си оставаме вечните хлапета, които усърдно разиграват избраните роли.

Стюарт кимна.