Насрещен вятър

Погледна часовника си и се запита откъде пилотите намират такова хладнокръвие, та след като са се разминали на косъм със смъртта, да продължат към Дъблин, сякаш нищо особено не се е случило.

— Сигурно ще ни връчат по един медал за храброст преди екзекуцията — пошегува се Аластър по телефона, когато Джей им се обади след заседанието.

На неколкостотин метра южно от Джей бе спрял синьо-бял боинг 757 от военновъздушната база „Андрюс“ край Вашингтон. Джей се озърна през рамо, за да види дали държавният секретар и неговите сътрудници продължават да чакат в лимузината си.

Самолетът на „Юро Еър“ се зададе по пистата за рулиране към определеното му място и един служител в оранжево облекло размаха ръце, за да го насочи. Джей гледаше и си мислеше за Шери. По телефона гласът й звучеше спокойно, но той бе доловил остатъци от напрежение и я попита какво има.

— Добре съм. Е, усетихме, че нещо става, когато стюардесите ни наредиха да си сложим спасителните жилетки, но всичко мина добре.

Но си личеше какво е изпитала, защото посрещна новината за изключителните събития в съда само с едно лаконично „Добре!“ и продължи да разказва за невероятното майсторство на пилотите.

— Бяха великолепни — каза тя.

— Но сбъркаха в преценката за горивото, Шери — възрази Джей.

— Вярно, но въпреки всичко се справиха. Това е важното. Докараха ни дотук живи и здрави, макар че косата ми сигурно е побеляла.

Само Джон Харис изглеждаше незасегнат от въздушната драма и се интересуваше живо от заседанието на съдия О’Конъл.

— Филмово копие на Овалния кабинет! — възкликна той. — Изобщо не ми бе дошло наум, Джей. Знаех, че думите ми от онзи запис са подправени… но бих се заклел, че виждам себе си в истинския Овален кабинет.

Джей отново насочи вниманието си към наближаващия боинг. Самолетът вече завиваше към стоянката и шумът го накара да затули ушите си с длани. Щом машината спря и пилотите изключиха двигателите, вътрешната стълба започна да се спуска.

Джей тръгна към предната врата и махна с ръка на красивата стюардеса, застанала до изхода. Тя му направи знак да се качи и той изтича по стъпалата.

На върха Шери го прегърна с все сила, а зад нея стоеше Джон Харис, който му протегна ръка, сетне го сграбчи в прегръдката си.

— Браво, Джей! Много добре се справи!

— Благодаря, Джон, но…

— Никакво „но“. Ти успя.

Пилотите излязоха от кабината с изморени лица от напрежението през последните часове. Бдителният Мат Уорд надникна навън да огледа, но не видя нищо друго освен приближаващата лимузина.

— Джо Байър също идва да те поздрави — каза Джей и плъзна ръка по челото си, за да намести един непокорен кичур. — Тази сутрин ми предаде тъкмо навреме информацията за протокола на ООН… че Перу изтезава политическите затворници. А после долетя в последния момент, за да докажем, че записът е направен с декори и артисти, тъй че няма нищо общо с теб и истинския Овален кабинет.

Мат Уорд се отдръпна от изхода и застана до президента.

— Държавният секретар Байър и още трима души се приближават към самолета, господин президент.

— Посрещни ги, ако обичаш, Мат — отговори Харис и се обърна към командира. — Крейг, помниш ли, че когато летяхме към Рим, поканих теб и целия екипаж на вечеря?

Крейг Дейтън го изгледа смутено.

— Мисля, че си спомням, сър.

— Е, ще го уредим тази вечер, ако нямате полет.

— Благодаря, господин президент, но…

Президентът вдигна длан.

— Никакви възражения, Крейг. Имам да направя нещо за вас и ще е по-лесно, ако още сте тук, а аз плащам чартъра.

Крейг се озърна към Аластър.

— Много ще се изненадам, господин президент, ако някога ни пуснат отново в самолет на „Юро Еър“, дори като пътници.

— Дай ми няколко часа — каза Джон Харис — и тогава ще видим. Между другото, трябва ми онзи списък с персонала на „Юро Еър“ и телефонните номера, за които говорихме.

— Добре — измънка Крейг и забеляза, че държавният секретар вече се изкачва по стълбата.

— И тъй — каза Джон Харис, — довечера ще обсъдим случая над най-доброто меню, което успея да намеря в Дъблин. За всички съм резервирал стаи в хотел „Шелбърн“. Никакви възражения, аз плащам.

Той се обърна и протегна ръка точно когато Джо Байър прекрачи в самолета.

Хотел „Шелбърн“, Сейнт Стивънс Грийн

Дъблин, Ирландия

След като прати Мат Уорд и Шери Линкълн по задачи, Джон Харис остана сам в двустайния апартамент. Точно това искаше.

След малко чу очакваното почукване на вратата и посрещна госта с учтиво ръкостискане.

— Мислех си, че е време да заровим бойната брадва — каза Харис, като посочи дивана и седна в отсрещното кресло.

— Съгласен съм — отговори сдържано Стюарт Камбъл.

— Никога не сме разговаряли за преговорите в ООН през осемдесетте години, Стюарт, и… изведнъж осъзнах, че така и не ти предложих обяснение или извинение за онова, което се случи.

— Да — кимна Камбъл. — Но предполагах, че си постигнал точно каквото искаше.

Джон Харис поклати глава.

— Нямах намерение да проваля твоята поправка.

— Тогава защо го направи? Какво точно искаше?

За няколко секунди Джон Харис се вгледа в килима, преди да отговори: