Насрещен вятър

Джей бавно пристъпи към вратата на спалнята.

— Линда, моля те…

Линда се обърна.

— Недей да ме линдосваш! По дяволите, Джей! — Тя набързо обу гащичките и джинсите, закопча блузата, пъхна сутиена в сака си и нахлузи обувките. — Слушай, ако един ден решиш, че в този живот има и нещо друго, освен да клечиш на гроба й и да плачеш, обади ми се. Може още да съм на разположение. А може и да не съм.

— Просто ми е нужно още малко време — каза той.

— Не! Нужна ти е привързаност. Към живота. Към определен град и колеж. Може би към някоя нещастна жена, която от месеци ти се хвърля на врата, топли ти леглото и… и… те обича!

Тя се помъчи да удържи риданията, но не успя.

— Толкова съжалявам, Линда.

— И аз — каза след малко тя, бършейки мокрото си лице с хартиена кърпичка.

Той изпрати Линда до изхода и задържа вратата, когато тя я дръпна с всичка сила и се завъртя към него.

— Може и да съм била влюбена в теб, Джей, но не мога да живея в компанията на призрак. Трябваше да си падна по някой прост каубой със стар пикап и мозък колкото на пиле. Поне щях да зная, че няма да ме зареже до следващото родео.

Тя издърпа вратата от ръката му и я затръшна. Джей я чу как влиза в колата си. Писъкът на рязко потеглящи гуми се смеси с телефонен звън.

Джей бавно се върна към кухнята, опитвайки се да не обръща внимание на телефона. Искаше му се да знае как да открива утеха в бутилката, когато животът стане мъчителен. Но открай време мразеше пиянството. То не решаваше нищо. На сутринта болката пак се завръщаше, само че съпроводена от махмурлук.

Накрая той грабна слушалката, за да сложи край на звъненето.

— Да!

— Джей? Джей Райнхарт?

Гласът му се стори смътно познат.

— Да. Кой се обажда?

— Твоят бивш старши съдружник и работодател, Джей. Джон Харис.

В главата на Джей избухна водопад от разтърсващи спомени.

— Господин президент! Какво… Искам да кажа…

— Вече отдавна не съм в Белия дом, Джей. Наричай ме просто Джон, ако обичаш.

— Да, сър… Джон. Как си?

— Същото щях да те питам и аз, Джей. Карън добре ли е?

От името на мъртвата му съпруга по жилите на Джей препусна вълна адреналин.

— Не, Джон… не е добре.

— Какво има?

Той преглътна мъчително, преди да отговори. Би трябвало да спести на Джон Харис отговора, но в изричането на истината имаше някакво извратено удоволствие, сякаш си отмъщаваше на света за нейната несправедлива смърт. Знаеше много добре какво смущение предизвиква у събеседниците.

— Карън е мъртва. Почина миналата година.

— О, Джей, толкова съжалявам. Не знаех. Внезапно ли стана?

Не можеше да се удържи. Усети как думите излитат като шрапнелен изстрел срещу съдбата.

— Всъщност тя се самоуби, Джон.

— О, не!

— Беше на постоянна терапия, но накрая…

— Заради дългогодишните жестокости на първия й съпруг — вметна Харис.

— Да.

— Джей, извинявай, че бръкнах в раната.

— Нямаше откъде да знаеш. Просто днес имам лош ден. — Джей въздъхна дълбоко и си наложи да отвори очи. — Е, господин президент, какво ново около вас?

— Здравата съм загазил. — Джон Харис обясни положението накратко и изтъкна най-неотложния въпрос: какво да се предприеме във връзка със заповедта, която несъмнено го чакаше в Рим. — И тъй, искам да те наема за свой адвокат, Джей, ако можеш да си вземеш няколко дни отпуск.

— Искаш да наемеш мен?

— Точно така.

— Когато разговаряхме за последен път, ти беше в Овалния кабинет, а аз току-що бях изхвърлен от съда в Тексас и лишен от юридическа правоспособност.

— Вече няма значение, нали? Така или иначе, нямаш разрешително да практикуваш в Италия. Можем да наемем местен адвокат, който да изпълнява твоите нареждания, но се нуждая от опита ти в международното право. Запознат ли си със случая „Пиночет“?

— Разбира се. Следя всички новости. Сам не зная защо, след като е очевидно, че никога вече няма…

— „Няма да практикувам“, това ли щеше да кажеш?

— Да — отвърна Джей.

— Е, ето ти шанс.

— Ама че съвпадение. Да се обадиш точно сега!

— Защо?

— Миналия месец получих известие, че срокът е изтекъл и ми възстановяват правото да практикувам.

— Добре.

— И ако не съм го казал… Джон, искрено съжалявам, че те подведох в самото начало на мандата.

— Всичко ти е простено, стига да ми помогнеш сега.

Джей разтърка челото си. Из мозъка му още бушуваше вихрушка от вълнения, мисли и тревоги. Имаше да води лекции, но се канеше да напусне. Трябваше да задържи Линда, но вместо това я остави да си замине. А шансът да практикува отново беше илюзия. В правния занаят никой не уважава един низвергнат съдия.

— Добре — чу той собствения си глас. — Какво мога да сторя?

— Не, Джей, въпросът е какво мога да сторя аз. Ситуацията е динамична, променлива и от Министерството на правосъдието вече ме уведомиха, че няма да ми осигурят правна защита.

— Добре. Най-напред трябва да седна и да помисля, после да включа компютъра и да проверя дали си спомням правилно една подробност от италианската съдебна процедура.

— Колко време? Да чакам ли на телефона?

— Да. Пет минути. Може би четири. Не изключвай.