Насрещен вятър

— Най-добре ще е да поговоря по въпроса с президента Харис, мистър Райнхарт. Можете ли да свържете линиите?

— Не, не разполагам с необходимата техника. Но мога да му предам да ви се обади на този номер.

— Добре. Колкото се може по-скоро.

— Но, генерале, като негов адвокат съм длъжен да напомням на всички факта, че има международна заповед за задържане и някои много влиятелни хора се опитват да я изпълнят. Трябва да поддържам връзка и да бъда в течение. Ще можете ли да свържете и мен, ако прекъсна връзката и му предам да ви се обади?

— Да, мистър Райнхарт. Щом се свържем с него, ще включим и вас.

Джей продиктува домашния си номер, съобщи на Джон Харис идеята по другия телефон и изключи. Остана да седи и да гледа домашния телефон, като пресмяташе мислено колко време ще е необходимо за осъществяване на тристранната връзка и се опитваше да си представи какво става сега в „Сигонела“. Сякаш виждаше как огромният С-17 се носи към военната база със седемстотин километра в час и как Стюарт Камбъл също бърза натам с официално заверено копие от заповедта, италианско разрешение за нейното изпълнение и грижливо подбрани италиански служители, готови да извършат задържането. Но ако президентът успееше да се прехвърли в транспортния самолет, преди Камбъл да намери италиански чиновник, готов на дързостта да разреши нахлуване в американска военна база, всичко щеше да бъде наред. В толкова объркано дипломатическо положение просто нямаше начин да се опитат да спрат чуждестранна военна машина.

Отново погледна часовника си. Двайсет минути до пристигането на транспортния самолет, бе казал генералът. Може би още пет за рулиране и отваряне на вратата. Усети как сърцето му подскача и съжали, че на летището в „Сигонела“ няма телевизионна камера, която да предава за целия свят. Очакването беше непоносимо.

Всичко може да свърши след четирийсет и пет минути, каза си той.

За пръв път от цял час насам Джей стана на крака, извади още портокалов сок от хладилника и си помисли колко хубаво би било да запали огън в камината и да поседи няколко часа с пура в ръка — нещо, което отдавна не си бе позволявал.

Разсейваш се!

Той затвори хладилника, погледна наляво и зърна отворената врата на спалнята. Изведнъж в паметта му изникна гневното напускане на Линда. Обзе го чувство на дълбока вина. Наистина ли беше необходимо да я наранява? Имаше чувството, че са минали дни, но щом веднъж нещата с президента приключеха благополучно, навярно можеше да я потърси и да се опита да обясни какво е имал предвид.

Слава богу, че ще го измъкнем оттам! Нямам представа какво би станало иначе.

Сега, след като вече не трябваше да си внушава, че може да се справи, пред очите му прелетяха смътни сенки от невъобразим кошмар — трескав полет към Европа, безкрайна работа по двайсет и четири часа в денонощието, проучване на огромно количество информация и съдбоносен покер с противниците на Харис. Засега предпочиташе да забрави, че нещата все още не са приключили.

Седеше на кухненската табуретка и гледаше мълчащия телефон.

14

Белият дом, Вашингтон

Понеделник, 10:30 ч местно време

Да се прекъсва президентът, когато има сериозна среща, противоречеше на обичайната практика в Белия дом, а началникът на кабинета Джак Ролинс беше човекът, който най-енергично налагаше тази практика.

Но всяко правило си има изключения.

Ролинс се поколеба пред вратата на заседателната зала, дочувайки долитащите неясни звуци на разгорещен спор. Имаха последен шанс да прокарат насила бюджета през Камарата на представителите, а единствено президентът притежаваше достатъчно чар и политическо влияние, за да го стори. През последните трийсет минути той омайваше дванайсет гневни и колебливи бизнесмени, но положението с Харис ставаше критично и беше време за действие.

Джак Ролинс отвори вратата и тихо се приближи до Кавано.

— Извинявайте, приятели — каза президентът на посетителите, когато видя как началникът на кабинета влиза и застава до него.

Ролинс се приведе до ухото му и прошепна:

— Положението с Харис назрява. До двайсет минути ще трябва да вземем важно решение.

— Изчакайте няколко секунди — каза президентът на групата, после стана, сложи ръка върху рамото на Ролинс и се отдръпна. Когато застанаха до вратата, той попита: — Незабавно ли ви трябвам?

— Мисля, че да, сър. Военновъздушните сили вече са задействали план за спасяването, но се нуждаят от вашето разрешение.

— Защо да не им разреша оттук? — попита президентът.

— На ваше място не бих го сторил, господин президент — посъветва го Ролинс. — Все още има някои взривоопасни моменти.

Кавано кимна.

— Добре. Идвам след десет минути.

— Да пратя ли някого да ви придружи?

— Не, Джак. Трябва да довърша тук. Ще дойда колкото се може по-скоро.

Ролинс се измъкна навън, а президентът тръгна обратно към своите събеседници.