Насрещен вятър

— Италианското Външно министерство измисли това тълкуване заради нас. И те, и съдиите знаят, че договорът за наемане на базата, официално наричан Споразумение за статута на въоръжените сили, не отменя италианските права върху територията. Останалото са празни приказки. Ако бъде издадена подобна заповед, сицилианската полиция или армия може тутакси да нахлуе през охраната на базата и ние нямаме никакво право да окажем съпротива.

— С други думи, съдебното решение ще реши резултата от битката.

— Точно така. Издадат ли съдебна заповед, Външно министерство незабавно напуска играта.

— Харис знае ли?

Голдбъро се озърна към Даян Бийчър, която вече бе станала на крака.

— Е, за мен това беше всичко, приятели — заяви тя и напусна кабинета на Ролинс, преди да кажат още нещо, което официално не й се полагаше да знае.

— Продължавай, Майкъл — каза Ролинс, след като вратата се затвори.

— Ето за какво трябва да поговорим, Джак. Длъжни ли сме да кажем на Харис, че трябва час по-скоро да се омита оттам? Или това ще представлява точно онази намеса, която трябва да избягваме според президента Кавано?

— И, разбира се, ти препоръчваш да си мълчим?

— Знаеш мнението ми, Джак — тихо отвърна Голдбъро.

24

Център за въздушен контрол Денвър, Колорадо

Понеделник, 13:05 ч

Блокът с електронни данни за чесна 225 върху екрана беше стабилен, но самите данни пораждаха тревога. Ръководителят полети на малки височини в района на Форт Колинс отново ги погледна, за да провери дали наистина минималната допустима височина е три хиляди и триста метра.

Така беше.

Но транспондерът на чесната сочеше едва три хиляди и височината продължаваше да намалява.

Диспечерът отново включи предавателя, опитвайки се да предупреди пилота.

— Още ли имаш проблеми с този? — изрече някой над рамото му.

Ръководителят се озърна към началник-смяната и кимна.

— Той не ме чува, но аз приемам всяка негова дума.

— Значи има частична повреда на радиото — промърмори началникът.

— Движи се по курса и отмина най-високите планини, но изведнъж започна да слиза без разрешение.

— А и транспондерът не е на седем и седемстотин — каза началникът, намеквайки за транспондерния код, използван при аварийни случаи. — Трябваше поне да подаде сигнал за повреда на радиото.

— Да, но засега не го е направил — отвърна диспечерът.

— Опита ли се да го потърсиш на честотата на летище Ларами?

— Да. Никакъв отговор.

Ръководителят отново провери разрешителното за полета. Ако пилотът не успееше да установи радиовръзка, би трябвало да се насочи към международно летище Денвър, спазвайки точно процедурата, наречена Рам-3, и вероятно да се опита да кацне по прибори на някоя от пистите. След малко щеше да предупреди колегите си от аерогарата и за да не допуснат сблъсък, те трябваше да пренасочат огромен брой пътнически полети встрани от малката чесна.

— Най-добре да съобщим на аерогарата — каза началникът.

Подчиненият му кимна и неволно изтръпна при мисълта какво объркване щеше да създаде частният самолет. Боинги, дъгласи и всякакви други огромни авиолайнери щяха да прахосат тонове авиационно гориво само защото един-единствен пилот не бе проверил преди излитането дали радиостанцията му е в изправност.

Той отново погледна светещите данни до фигурката на чесната върху компютърния радарен екран.

Вече е слязъл на две хиляди деветстотин и петдесет. Защо? Какво става там горе?

На борда на чесна 225

В полет на сто километра югоизточно от Ларами, Уайоминг

— Какво става, Дейвид? — попита Джей, чиито страхове бяха достигнали нови висоти, докато гледаше как Дейвид непрестанно се озърта към лявото крило, а двигателят бучи задавено и стъклото пред тях се покрива със скреж.

Дейвид провери дросела и го изтласка напред до предел.

— Един… един момент — задавено промърмори той и отново се озърна наляво.

Джей проследи погледа му към лявата странична опора, която излизаше от долната част на корпуса и удържаше крилото в хоризонтално положение. Опората беше здрава, но по предната страна на метала имаше нещо.

Лед, помисли си Джей. Пред очите му ледената кора продължаваше да надебелява. Беше прозрачна, но тук-там се мяркаха бели петна, сякаш по опората се полепваше и сняг от въздуха.

— Аз… — започна Дейвид, продължавайки да гледа навън.

— Какво?

Дейвид се завъртя и погледна Джей.

— Не очаквах това. Машината се покрива с лед. Трябва да направим нещо.

— Какво? — попита Джей и усети как хладна тръпка пробягва по цялото му тяло. — Да се върнем ли?

Дейвид поклати глава.

— Късно е. Намираме се над прохода и теренът под нас вероятно е на височина около хиляда и осемстотин метра. Бавно слизаме, макар че моторът работи на пълна мощност.

— Как… как така „слизаме“? — заекна Джей.

— С допълнителния товар на леда не мога да удържа тази височина — отговори тихо Дейвид.

Досега ревът на двигателя бе мощен и равномерен, но внезапно се промени в дрезгава кашлица, напрегнат вой и отново кашлица.