Насрещен вятър

Бил неуверено кимна, изтръпнал от мисълта, че може да е дал погрешна насока на паникьосания пилот. Но около летище Денвър се простираха само разорани ниви, тъй че ако не се добереше до пистата, имаше надежда за безопасно кацане в полето.

Той преглътна с усилие и се озърна към шефа си.

— Предупреди летището да подготви пожарни коли за евентуално аварийно кацане пред писта девет ляво.

— Добре.

— Все още има надежда да се добере до пистата.

Без да отговори, шефът взе телефона и набра номера.

25

Флотска авиобаза „Сигонела“, Сицилия

Понеделник, 21:10 ч

Неочакваното обаждане от италианския външен министър завари капитан Суонсън в кабинета му, където бе седнал зад бюрото и разтривайки уморено очи, се питаше дали има някакъв начин да облекчи взривоопасната ситуация в базата.

— Слушам, сър.

— Командир Суонсън?

— По-точно капитан.

— Добре. Обажда се Джузепе Анселмо и този разговор изобщо не се е състоял.

— Искате да кажете, че разговаряме неофициално?

— Да, ако това е точният израз.

— Много добре, сър. Слушам ви.

— Ще бъда кратък. Не се съмнявам, че сте в течение на ситуацията. Представители на Камбъл посетиха дома на един от върховните съдии с молба да бъде променено тълкуването на договора за наем на вашата база така, че да включва право на полицейски достъп до летателната зона.

— Продължавайте — каза Суонсън с чувството, че губи почва под краката си.

— Съдията обмисля тази молба. Нямаме контрол над него, както и вие в Съединените щати нямате власт над съдилищата.

— Да, сър, разбирам. Ще протестирате ли, ако капитанът на самолета поиска да излети?

— Това е дипломатически въпрос, капитане — отговори Анселмо с тих смях. — Един военен не бива да бъде толкова хитър. Нека ви отговоря по следния начин. Засега всяка молба за въздушно придвижване на въпросния самолет ще бъде разглеждана по обичайните процедури. С други думи, в момента италианското правителство няма никакъв интерес да блокира въздушното движение над „Сигонела“.

— Но… ако съдията вземе друго решение?

— Тогава ще се съобразим със закона и макар че нашето правителство може да оспори всяко съдебно решение, длъжни сме да го спазваме.

— Колко време остава, сър? Кога очаквате съдията да вземе решение?

— Не по-рано от вдругиден по обяд. Съдията насрочи заседание за тогава и отказва да действа прибързано. Тъй че до вдругиден положението не се променя. А след това… кой знае?

— Разбрано. Благодаря ви.

На борда на чесна 225

На сто километра югоизточно от Ларами, Уайоминг

Дейвид Кармайкъл огледа внимателно скалата на термометъра в края на отдушника над предната преграда и поклати глава.

— Какво? — попита Джей.

— Надявах се да стане по-топло и ледът да падне, но има температурна инверсия и надолу става по-студено.

— Още осем километра, Дейвид — съобщиха от земята.

Дейвид погледна висотомера, който в момента показваше хиляда и седемстотин метра и скорост на спускане шейсет метра в минута. Ако се опиташе да удължи полета, като увеличи оборотите, рискуваше двигателят да блокира, а това без съмнение би било гибелно на толкова малка височина. Но сега трябваше само да се задържи във въздуха още малко.

— С какво мога да помогна? — попита Джей.

— Молете се — отвърна Дейвид.

— Шест километра — обади се Бил. — Може да хванеш лек попътен вятър, който ще ти помогне. Но е съвсем слаб, само три километра в час.

— Добре.

Дейвид отчаяно зашари с поглед по таблото. Знаеше, че е пропуснал нещо, но вълната от паника му пречеше да се сети какво точно. Имаше ли някакъв начин да облекчи движението на самолета?

Чакай малко! Той погледна прибора за контрол на горивната смес. Беше го нагласил веднага след излитането на икономичен режим, макар и не до максимум.

Пресегна се и внимателно завъртя копчето, следейки температурата на цилиндрите. Усети, че мощността на двигателя се увеличава.

— Само три километра, Дейвид — изрече Бил с удивително спокоен глас.

Мощността на двигателя изведнъж намаля и Дейвид леко върна копчето назад. Сърцето му застина, но след миг оборотите пак нараснаха. Той отдръпна ръка и отново се вгледа в циферблатите. Зазвучалият за момент предупредителен сигнал замлъкна.

Сто и деветдесет километра в час, а не мога да намаля скоростта. Сигурно мъкна цял тон лед.

— Още километър и половина, Дейвид. Според моите прибори си точно на осевата линия.

— Разбрано.

— Пистата е огромна и би трябвало да изплува пред теб след двайсетина секунди.

През стъклото не се виждаше нищо друго, освен сива мъгла.

— Не мога ли да помогна с нещо? — попита Джей.

— Можете — отговори Дейвид. — Напрегнете очи. Пистата ще се появи право пред нас.

— Виждам неясни светлини! — възкликна Джей. — Току-що се показаха.