Насрещен вятър

— И аз останах с това впечатление.

— Къде са генерал Глюк и хората му?

— Вътре, сър. Капитан Суонсън нареди да им доставят вечеря в терминала, а ще прати храна и за нас.

— Видя ли какво направиха тези хора, Шери?

Тя кимна.

— Да, видях. Не чух целия разговор, но…

— Искам да кажа, че човек неволно изпитва смирение, като види толкова много…

— Доблест?

— Просто обич към родината, Шери. Генерал Глюк убеди всички да не се връщат с онзи самолет в Рим.

— Сър, в известен смисъл за тях това е забавно. Сигурно доста отдавна не са се чувствали потребни.

Харис бавно кимна.

— Да, права си. Трябва да помисля над това. Тревожех се, че искат да дойдат с нас.

Шери се сепна.

— Чакайте малко._ С нас_ ли идват?

— Пътували са за Рим, но според Глюк цялата група… включително и екскурзоводката Ани Форд… иска да остане с нас. Дори си върнаха багажа на борда, когато останалите потеглиха. Да не би… да имаш нещо против?

Тя се усмихна.

— Вие решавате, сър, но на ваше място бих си помислила. Излетим ли оттук, не виждам с какво могат да ни помогнат.

— Е, що се отнася до мен, смятам за чест да бъда до тях, ако желаят това и ако присъствието им няма да навреди. Да, ще си помисля. Питам се обаче защо трябва да чакаме тук до утре следобед.

— Джей Райнхарт настоява да пристигне в Лондон преди нас и да уреди нещата.

— Какво има за уреждане? — попита президентът. — Камбъл вече ще е представил заповедта на някой лондонски съдия. Почти не се съмнявам, че ще ни чакат на летището.

Шери поклати глава.

— Той просто държи да пристигне там пръв, а това ще е само след единайсет часа.

— Колко време ще летим до Лондон? — попита Харис.

— Около час и половина — отговори тя. — Според Джей трябва да излетим утре около четири следобед. Така ще разполага с почти цял ден за уреждане на въпроса.

— Да се предадем на британските власти ли?

— Така смята той.

— Не е изключено — започна Джон Харис, потропвайки с пръсти по бузата си — британското Външно министерство да потърси начин да позабави Стюарт, колкото да презаредим и да потеглим.

— Да, сър, но накъде? — попита Шери, като се настани в съседното кресло. — Капитан Дейтън казва, че можем да се доберем до Исландия или може би до Канада, но няма начин да стигнем от Лондон до Щатите без презареждане, защото моделът „Боинг 737“ не разполага с резервоари за по-дълги полети. Камбъл несъмнено знае това. Някой от неговата банда ще ни чака в Исландия, а Лондон е далеч по-добро място за юридическа схватка.

— Мъдро казано, Шери — отвърна Харис и помълча. — И тъй, летим за Лондон, ако Джей не е измислил някакъв фантастичен план да ни измъкне оттук.

— Британският министър-председател никога няма да ви изпрати в Лима, нали?

— Познавам Маги Тачър, Джон Мейджър и дори Тони Блеър. Но със сегашния премиер не съм се срещал. Тъй че не мога да бъда сигурен. Остава ни само да разчитаме, че схватката ще продължи поне колкото в случая с Пиночет, тоест повече от година. По дяволите, докато се стигне до решение, сигурно и аз ще съм изкуфял старец като него.

Международно летище Денвър, Колорадо

Дейвид Кармайкъл стоеше на прага на частния терминал и гледаше как грамадният боинг 777 на „Юнайтед Еърлайнс“ започва рулирането по пистата. Самолетът постепенно увеличи скоростта, тласкан от два огромни двигателя, работещи на пълна мощ, за да повдигнат товара на пътниците и необходимото гориво за преодоляване на разстоянието от седем хиляди и петстотин километра между Денвър и Лондон.

Дейвид се озърна към малката чесна, спряла в безопасност пред частния терминал. По крилата и кабината вече нямаше и следа от лед. Замисли се за огромната разлика в тежестта на двете метални птици. Едната наближаваше точката за излитане с двеста и петдесет километра в час и тежеше почти триста и петдесет тона. Чесната едва успяваше да достигне подобна скорост във въздуха, а вдигаше най-много петстотин килограма товар.

Носът на пътническия самолет величаво се вирна нагоре, сетне огромното туловище без усилие се издигна във въздуха и почти веднага изчезна в мъглата още преди приглушеният рев на двигателите да стигне до Дейвид.

Младежът знаеше, че това е полетът на професор Райнхарт. Беше изслушал по радиото разрешението за излитане, след като краката му престанаха да се подкосяват.

Обърна се и отново влезе във фоайето.

Трябват ми още няколко минути, за да се опомня, каза си той. После щеше да помоли някой да го откара до най-близкия хотел, където да пренощува. А за утрешното пътуване до Ларами щеше да си наеме кола, освен ако небето се окажеше кристално ясно.

Той се озърна към чесната, твърдо решен да обмисли внимателно всичките си днешни грешки, за да не ги допусне никога вече.

А и скоро щеше да има неприятен разговор с авиационната федерация. Може би вече идваха да го потърсят.

На борда на „Юнайтед Еърлайнс“, полет 958

Джей Райнхарт изключи компютъра и прекъсна модемната връзка с бордовия телефон.