Насрещен вятър

Изведнъж срещу самолета връхлетяха червеникавобели петна и някаква бясно мигаща светлина. Изтръпнал от страховитото видение как малката чесна се врязва сред плетеница от стоманени контролни кули, Дейвид едва устояваше на желанието да дръпне щурвала назад — ход, който незабавно щеше да блокира двигателя и да ги погуби.

— Остава по-малко от километър — съобщи Бил.

Дейвид не намери сили да натисне бутона на радиостанцията, за да отговори. Цялото му внимание бе насочено към едно — да поддържа точно същата скорост, да спазва посоката и да се моли да минат над металните осветителни кули пред полосата, които наближаваха с всяка секунда и сякаш се пресягаха нагоре да сграбчат малкия самолет. Отпред виждаше само техните лампи — цяла галактика от примигващи пътеводни светлини, разтеглени в далечината.

Няма да успеем, прелетя през главата му тревожна мисъл, но той я отхвърли в следващата секунда.

Последната осветителна кула беше точно отпред, ярките светлини връхлитаха заплашително, безжалостната метална структура се готвеше да разкъса крехката обшивка на чесната. Ако колесникът закачеше върха…

И изведнъж прелетяха над кулата, отсреща се появи бетонната писта, колесникът премина само на половин метър над ръба, преди Дейвид да дръпне щурвала, за да намали скоростта на спускане. Самолетът се разтърси и крилата загубиха битката да го удържат във въздуха, но колелата вече бяха само на петнайсет сантиметра от бетона.

Сетне дойде жестоко разтърсване и чесната се понесе по пистата.

Дейвид напипа с крака кормилните педали и натисна напред, за да включи спирачките, като се чудеше защо треперят, докато осъзна, че всъщност трепери самият той, разтърсван от адреналина в кръвта си.

Отпред се появи отклонение и той насочи малката чесна натам. В същия момент си спомни за Бил, който навярно не смееше да си поеме дъх.

— Денвър… кацнахме благополучно. На пистата сме.

Отсреща не отговориха веднага, но Дейвид и Джей чуха приглушени възторжени викове и дълга въздишка в микрофона.

— Разбрано, Дейвид — отвърна след малко Бил. — Чудесно се справи.

— Ти също — изрече задавено Дейвид. — Благодаря, сър.

— Няма проблеми. Отбий в първото отклонение. Свържи се с контролната кула на честота едно едно девет точка две и им предай, че летището отново е на тяхно разположение.

На борда на „Юро Еър“ 42

Флотска авиобаза „Сигонела“, Сицилия

Изправена на горната платформа на подвижната стълба, Шери Линкълн изключи клетъчния телефон и се загледа към звездното небе над „Сигонела“. Беше излязла навън, за да има по-добра връзка, но въздухът бе захладнял и сега тя трепереше от лекия вятър.

Почти всички облаци бяха изчезнали, оставяйки чист, мастиленочерен небосвод, осеян с безброй звезди. Млечният път се разстилаше в цялото си пищно великолепие, почти незасенчен от блясъка на лампите около пистата.

Шери въздъхна дълбоко. Още й се виеше свят от напрегнатата работа през последните няколко часа. Сега имаха възможност да овладеят ситуацията и в зависимост от отношението на Великобритания може би дори да анулират заповедта след няколко дни. Благодарение на италианските държавници можеха спокойно да отложат излитането за утре без страх, че врагът ще атакува отново.

Помисли си за военнотранспортния самолет, увиснал нейде в мрака над Атлантика на хиляди километри оттук, устремен все по-близо към американския бряг — един напълно безсмислен полет без Джон Харис на борда. Какво ли си мислеха пилотите? Военните — били те мъже или жени — чувстваха болката на една провалена мисия далеч по-дълбоко, отколкото можеха да си представят цивилните. Самият смисъл на тяхното съществуване биваше поставен под въпрос от всяка политическа намеса във военните операции.

Виетнамският синдром още не ни е напуснал, помисли си тя, потискайки внезапния пристъп на гняв.

Сякаш отново чу предупреждението, което й отправи президентът само преди двайсет минути: да преразгледа плановете си за кариера, тъй като неговият престой в Англия може да се окаже дълъг.

— Глупости — отвърна му тя. — Докато съм ви потребна, оставам с вас, независимо къде се намирате.

— Потребна? — възкликна Джон Харис. — Шегуваш ли се? Та аз изобщо не бих могъл да се справя без теб, Шери.

Тя се усмихна на спомена, но усмивката бързо посърна пред мисълта, че Харис скоро ще прекрачи към неизвестна съдба и ще се превърне в позлатена пионка върху международното шахматно поле.

После Шери си спомни за току-що приключилия разговор с Джей Райнхарт и бързо влезе в боинга, за да уведоми президента.

— Преди малко Джей хвана полета за Европа от Денвър — съобщи тя. — Каза, че му трябват около два часа проучване, преди да ни даде зелена светлина за Лондон. Ще се обади от самолета.

— Добре — кимна Джон Харис.

— Гласът му звучеше странно. Имам чувството, че се е случило нещо по време на полета до Денвър, но той не пожела да ми каже какво. Стори ми се много уплашен.

— Джей мрази да лети. Ако имаше начин, би потеглил за Лондон с влак.