Насрещен вятър

Ръката на Дейвид се плъзна към един ключ върху предното табло. Кашлицата престана и отново се раздаде отмереното бучене на буталата.

— Какво беше това? — попита Джей толкова бързо, че думите почти се сливаха една с друга.

— Обледеняване на карбуратора. Трябваше… да включа нагревателя.

— И това… ще помогне ли?

Дейвид кимна.

— О, да. Беше просто… рутинен проблем.

Дори и за мен е ясно, че лъже, помисли си Джей. В този момент клетъчният му телефон иззвъня. Той побърза да го измъкне от джоба си.

— Ало?

— Джей, обажда се Шери Линкълн.

— Да… чакай малко, Шери. Тук… тук имаме малка неприятност.

— Какво става? — чу той гласа й, докато отпускаше телефона в скута си. Из главата му се въртеше вихър от вълнения и тревоги. Дейвид бе казал, че слизат. Означаваше ли това, че ще се разбият?

— Дейвид… какво ще правиш?

Пилотът му направи знак да изчака, но Джей видя, че вдигнатата ръка трепери. От устата на Дейвид излетяха само няколко разпокъсани думи:

— Аз… ние ще… ще изчакаме… една-две минути…

С отчаяно усилие Джей се откъсна от кошмара и насочи вниманието си към клетъчния телефон, Шери Линкълн и „Сигонела“.

— Слушам те, Шери — каза той.

— Какво става там? — попита тя.

— Нищо особено — отговори Джей. — Скоро ще кацнем в Денвър.

Видя как Дейвид отново натисна дросела, макар и двамата да знаеха, че моторът работи на пълна мощност.

— Когато преди малко прекъсна връзката — каза Шери, — ти питаше дали имаме основания да смятаме, че италианците се канят да променят позицията си. Точно това ни тревожи, Джей. Смятаме, че трябва да излетим и да се насочим към друго място. Когато напусна самолета, Камбъл беше побеснял и нямам представа каква изненада може да ни поднесе. Ти знаеш ли?

За момент се раздаде пронизителният електронен писък на някакъв предупредителен сигнал и Дейвид леко натисна щурвала напред.

Джей поклати глава и си помисли, че Шери не може да види какво става при тях. Наложи си да не гледа цифрите на прибора, който Дейвид бе нарекъл висотомер, макар че с крайчеца на окото си продължаваше да вижда как намаляват бавно.

— Не знам, Шери, но единствената му възможност е да намери съдия от италианския върховен съд, вероятно в Рим, и да се опита да изкопчи решение, че италианското правосъдие има власт и над чуждите военни бази.

— Колко време ще отнеме това?

— Италианските съдии не реагират като нашите, но пък Камбъл е известен и уважаван. Не е изключено някой юрист да го приеме в дома си.

Пред Джей се появи ръката на Дейвид, който смени честотата, превъртя няколко ключа и отново се опита да се свърже с Денвър, но без резултат.

— Какво да правим, Джей? — попита Шери. — Кажи го просто и ясно. Време е за решение.

Той преглътна мъчително, опитвайки се да прецени вариантите, макар че съзнанието му се разкъсваше между Сицилия и възможната скорошна гибел.

— Добре, Шери. Аз… трябва да проведа още няколко разговора, за да се уверя, че британците не са променили отношението си към екстрадирането и Договора против изтезанията. Поръчай на пилота да подготви план за полет до Лондон, но изчакайте още малко. Обади ми се след един час. Ако не съм… на разположение… излетете за Лондон и нека там президентът се предаде на законните власти, когато му връчат заповедта. Но ако никой не ви посрещне, заредете с гориво и потегляйте незабавно за САЩ. Може и за Канада.

— Как така няма да си на разположение? — попита Шери, доловила тревогата в гласа му.

— Нищо… не се тревожи. Обади ми се след час.

Докато Джей приключваше разговора, Дейвид отново смени честотите и ръката му внезапно се закачи за един от ключовете. Джей го видя как хвана пластмасовия диск около ключа и започна да го върти напред-назад.

— О, по дяволите!

— Какво?

— Денвър, тук чесна две две пет, чувате ли ме сега? Мисля, че отстраних проблемите с радиото.

В слушалките прогърмя мъжки глас и Джей изпита невероятно облекчение, сякаш изведнъж пред тях се бе разкрило ясно небе.

— Чесна две две пет, тук въздушен контрол Денвър. Чувате ли ме, сър?

— Да! Слава богу! — изговори с усилие Дейвид. — Чувам ви отлично, Денвър.

— Аз ви чувах през цялото време, но вие очевидно не приемахте моя сигнал.

— Аз… ключът за усилване някак се беше завъртял до минимум, сър. Извинявайте.

— Височината ви е две хиляди и осемстотин метра и продължава да намалява. Имахте разрешение за три хиляди и триста.

— Не мога да овладея машината, Денвър! Имам обледеняване.

— Разбрано, сър. Налага ли се аварийно кацане?

— Да! Дори на пълна мощност не мога да запазя височина… а преди минута светна предупреждение за блокиране на двигателя.

Гласът на Дейвид бе изтънял, тембърът и скоростта на думите издаваха, че е подложен на изключително напрежение и от земята очевидно усетиха това.

— Добре, запазете спокойствие, ще ви помогнем да кацнете. Продължава ли обледеняването?

— Да! Трябва да се отдалеча от планините.