Насрещен вятър

— Е, мистър Райнхарт, току-що обяснихте съвсем ясно и точно защо вашите въпроси са дотолкова над нивото ми, че на практика просто не мога да отговоря. — Той с усилие се изправи, заобиколи бюрото и протегна ръка. — Съжалявам, че не успях да помогна, старче. Между другото, винаги съм се възхищавал на президента Харис. Има стил на истински джентълмен. — Заместник-министърът въздъхна. — Добре. Нека да ви запиша четири имена. Разбира се, вероятно просто ще си прахосате времето.

— Поемам този риск.

Заместник-министърът придърпа бележника си, развинти капачката на писалка „Монблан“, записа имената и разположението на службите, после откъсна листа и го подаде през бюрото.

Джей му благодари и излезе. Посети един след друг първите три кабинета, но навсякъде получи същия сдържан и неопределен отговор.

Когато отново се озова в поредния коридор, той погледна табелката с четвъртото име и реши, че му стига толкова. Вмъкна се напосоки в един кабинет, поиска да види служебния указател и след това помоли да ползва телефона.

Онова, което смяташе да извърши, вероятно също щеше да се окаже загуба на време. Беше чист плод на отчаянието. А може би и проява на бунт.

Но твърдо смяташе да опита.

Джей набра номера и зачака.

— Кабинетът на министър-председателя — изрече любезен женски глас.

— Моля ви, слушайте внимателно — започна Джей. — Аз съм Джей Райнхарт, адвокат на мистър Джон Харис, бивш президент на Съединените американски щати. Занимавам се с въпрос от извънредно значение за националната сигурност на Съединените щати и Великобритания и трябва лично да дойда, за да го обсъдя колкото се може по-скоро с премиера или някой от преките му помощници.

Предполагаше, че ще последва дълго мълчание или просто ще му затворят телефона, но жената отвърна бодро:

— Очаквахме да се обадите, мистър Райнхарт.

— Моля?

— Един момент, ако обичате.

Джей постоя съвсем объркан със слушалка в ръката. След по-малко от минута помощник на вицепремиера се обади и му определи незабавна среща.

— Разбрах, че ме очакват — каза все още обърканият Джей. — Мога ли да попитам кой точно ме чака и как е разбрал?

— Бих предпочел да обсъдим това на четири очи, когато пристигнете, мистър Райнхарт. Не се доверявам особено на откритите телефонни линии.

— Да, разбира се. Как да ви намеря? — попита Джей, след като обясни къде е.

— След пет минути пред сградата ще ви чака кола, мистър Райнхарт. Името на шофьора е Алфред. Кара черен даймлер.

— Много ви благодаря — каза Джей, после остави слушалката и въздъхна дълбоко. Виеше му се свят от въпроси без отговор.

27

В полет, на 8 километра южно от Лондон

Вторник, 11:45 ч

Стюарт Камбъл приклекна в прохода зад седалките на двамата пилоти и навъсено се вгледа в червените петна по радарния екран върху предното табло.

— Нямам време за това, Жан-Пол — каза той на капитана.

— Съжалявам, сър Уилям — отговори пилотът, — но буреносният фронт отива право към летище Лутън и просто е неразумно да се приближаваме. В Станстед също има буря с пороен дъжд, но ако искате, можем да продължим към Лутън и да изчакаме.

— Нямам време — отсече отново Камбъл. — Трябва незабавно да стигна до Ковънт Гардън. При тая скорост на буреносния фронт ние вече отдавна ще сме кацнали, преди той да обхване летището.

— Забравяте ветровете, които се движат пред бурята. Такива ветрове могат да бъдат много опасни.

— По дяволите, тогава да се насочим към Хийтроу.

— Хийтроу няма възможност да ни приеме.

— Значи нямаме друг избор, освен да чакаме за Лутън?

— Боя се, че е така.

— За бога, Жан-Пол, та ние сме само на осем километра от пистата! Бъди така добър да направиш поне опит за кацане, ако обичаш.

— Поеми самолета, Джина — подхвърли тихо на френски Жан-Пол Шара към съпругата си.

— Да — отговори тя. — Продължаваме ли да изчакваме?

— Да.

Жан-Пол изтласка креслото си назад, разкопча колана и се озърна към своя работодател.

— Сър Уилям, може ли да поговорим в салона?

— Защо? И тук можеш да говориш открито — изръмжа Стюарт Камбъл, докато отстъпваше назад, но изведнъж осъзна, че пилотът няма намерение да се пазари.

Жан-Пол пъргаво се измъкна от пилотското кресло, а Камбъл се оттегли в салона, седна и видя, че пилотът е разярен.

— Приеми извиненията ми, Жан-Пол — започна Камбъл.

Пилотът обаче поклати глава и стисна зъби, докато сядаше на малкото канапе срещу креслото на Камбъл.

— Произшествието е много сериозно, сър Уилям. Когато наехте Джина и мен, вие дадохте дума, че никога няма да ни оказвате натиск за едно или друго решение, противоречащо на здравия разум. А преди малко се опитахте да направите точно това.

— Вече се извиних, старче. Няма да се повтори.

— Този път искам тържествена клетва, сър Уилям, иначе още след кацането напускаме и двамата.

Стюарт Камбъл кимна и вдигна ръка.

— Най-смирено моля за извинение, Жан-Пол! Имаш право. Бях обещал, а заради служебните тревоги си позволих да забравя дадената дума.

— Искам да повторите обещанието — каза пилотът, гледайки Стюарт Камбъл право в очите.