Насрещен вятър

— Искрено съжалявам, че съм ви разочаровал, капитане — прекъсна го Харис.

Суонсън тревожно вдигна вежди и размаха ръка.

— Не, не! Не се срамувах заради вас, сър. Срамувах се от себе си, защото не гласувах за вас. Отказът да се кандидатирате повторно беше най-достойната президентска постъпка, която съм виждал някога.

28

Лондон, Англия

Вторник, 14:45 ч

При нормални обстоятелства луксозната обстановка на многоетапния хотелски апартамент, осигурен от английското правителство, би приковала вниманието на Джей поне за час. Обичта му към антиките и изящната мебел обикновено го караше с радост да предприема проучване по произхода на всеки предмет в една добре обзаведена стая. Но сега умората и сюрреалистичният характер на мисията го бяха зашеметили дотолкова, че почти не обърна внимание на заобикалящия го разкош.

Джей хвърли пътната чанта, мина в спалнята, просна се на двойното легло и потъна в дълбок размисъл.

А сега накъде, Дон Кихоте?

Докато пътуваше с колата към хотела, Шери Линкълн му бе позвънила, за да съобщи за предстоящото излитане.

— Нервен съм — каза й той, — че довеждаме президента в Лондон, преди да съм уверен в позицията на правителството, но споделям вашето мнение. По-добре да се махате оттам.

— В момента включват двигателите — каза Шери и помълча за малко. В слушалката се раздаде приглушен вой на реактивни двигатели. — Можеш ли да ми кажеш какво точно те плаши, Джей?

— Ами… — започна той колебливо, като се питаше доколко да сподели с нея мъчителното си безпокойство. — Не се боя, че Лондон ще побърза да го изпрати в Лима, както биха сторили италианците, но… британските процедури за екстрадиране предоставят на съда твърде широка възможност за лична преценка и това ме тревожи. Ако сегашното правителство по една или друга причина реши да го екстрадира, разполага с всички шансове за успех. Просто не знам каква е официалната позиция, а не бих искал да рискувам на сляпо.

— Струваш ми се уморен, Джей — каза внезапно Шери. — Добре ли си?

— Аз… — запъна се Джей.

— Знам, че е малко нахално от моя страна да питам — продължи тя, — след като изобщо не сме се срещали.

Гласът й звучеше невероятно успокоително и Джей за секунда почти забрави, че тя очаква отговор на въпроса си.

— Какво? О, не, Шери. Изобщо не е нахално. Дори съм ти благодарен, че се интересуваш.

— Добре тогава, какъв е отговорът? — подкани го тя.

— Ами… отговорът е „не“ — отвърна решително Джей. — Не мога да бъда уморен, защото съм на крак само от двайсет и осем часа. Леко съм замаян, това е.

— Дори и да рухнеш след малко — заяви тя, — трябва да ти продиктувам номера на сателитния телефон в самолета, тъй като клетъчните телефони, които използвахме досега, няма да действат във въздуха. На този номер отговаря екипажът в кабината.

Джей грабна бележник от леглото зад себе си и записа номера.

— Мога ли да се свържа с вас по време на полета? — попита той.

— Да — отговори Шери. — Между другото, очаква се да кацнем на летище Хийтроу около пет и половина следобед ваше време. Ще ни чакаш ли? И ако не, какво предлагаш да предприемем след кацането?

— Ще ви дам инструкции по телефона, преди да пристигнете.

— А ако не се обадиш?

— Тогава… кажи на президента, че решението зависи от него, но ако никой не ви спре, заредете веднага и излитайте за Исландия, там заредете отново и потегляйте час по-скоро към Мейн. Но можете да разчитате на мен, Шери. Ще ви посрещна на летището.

— Надявах се да го кажеш. Изгарям от нетърпение да те видя.

— Аз също.

Джей остави слушалката и няколко секунди седя мълчаливо, обмисляйки кое е по-спешно — да позвъни в кабинета на вицепремиера, или да се чуе с адвоката Джефри Уолас, за да разбере какво е открил. Въпреки обещанието си, Уолас все още не се беше обадил.

Джей набра номера на кантората.

— В момента не е тук — каза секретарката. — Сигурна съм обаче, че скоро ще ви потърси, мистър Райнхарт.

Той й благодари и едва бе оставил слушалката, когато телефонът звънна отново.

— Мистър Райнхарт? Ако обичате, изчакайте да ви свържа с посланик Джеймсън.

— С кого?

— Посланик Ричард Джеймсън, сър. Американският посланик във Великобритания.

— О, разбира се — отговори Джей, опитвайки да си припомни лицето на Джеймсън, чиято снимка неведнъж бе виждал по телевизията.

Защо ме търси, запита се той и го загложди смътно чувство за вина. Дали не трябваше аз да му се обадя като адвокат на Джон Харис?

— Мистър Райнхарт, не се познаваме лично, но исках да ви благодаря за онова, което вършите за президента Харис.

— Това е мой дълг, господин посланик. В края на краищата аз съм му адвокат.

— Разбирам. Можете ли да ми съобщите кога пристига в Лондон? От Вашингтон казаха да го чакам по някое време тази вечер.

— Всъщност… — започна Джей, но предпазливостта надделя. — Още не знам със сигурност. Затова ли се обаждате?