Насрещен вятър

— С колко време разполагаме до откриването на заседанието? — обърна се той към Уайт.

— Може би десет минути — отвърна адвокатът, без да вдига глава.

— Ако обичате, изчакайте тук, господа — каза Джей, после изпъчи гърди и тръгна към Камбъл, усещайки как стомахът му се свива на топка.

Сър Уилям Камбъл бе не само негов противник, но и легендарна фигура в международното право. Да загубиш срещу такъв човек би било почти чест.

Почти.

За момент мисълта го развесели, макар да имаше чувството, че цяла армия пеперуди упражняват в корема му фигури от висшия пилотаж. Нямаше намерение да остави Джон Харис в лапите на Стюарт Камбъл.

— Извинете ме, господа — изрече с отмерен глас Джей, когато стигна до групата.

Тримата събеседници на Камбъл се обърнаха и леко отстъпиха настрани, когато видяха, че Джей гледа втренчено едрия шотландец.

— Здравейте, слушам ви — каза любезно Стюарт и леко вдигна вежди.

Джей протегна ръка. Стюарт енергично я стисна.

— Извинете, не чух името ви — каза той и леко приведе глава, сякаш искаше да се приспособи към по-ниския ръст на Джей.

— Как, сър Уилям, не ме ли помните?

Широката усмивка, която бе хипнотизирала и укротявала безброй съдебни заседатели и свидетели, пробяга за миг по лицето на Камбъл, прикривайки растящото му объркване. Той пусна ръката на Джей.

— Много съжалявам, но се боя, че наистина не ви помня.

— Така значи? Е, тогава ще ви подскажа. Годината беше хиляда деветстотин седемдесет и девета. Като представител на „Бритиш Еъруейс“ вие се опитвахте да попречите на малката тексаска авиокомпания „Браниф“ да извършва полети до Гатуик. За жалост загубихте.

— О, да! Тогава мисис Тачър си позволи да заобиколи закона. Помня случая, но…

— А дали си спомняте и младия адвокат от една вашингтонска фирма, който дойде да вземе участие в делото?

— Да, но не може това да сте вие — каза Камбъл. — Доколкото си спомням, по-късно онзи тип стана съдия нейде в Щатите, а след това беше изхвърлен и лишен от право да практикува.

— Точно за мен става дума, сър Уилям, но правата ми не бяха отнети, а само временно замразени. Сега ги получих отново.

— Нима? А името ви…

— Райнхарт. Джей Райнхарт.

При това име веждите на Камбъл отново подскочиха.

— Да, разбира се. Е, мистър Райнхарт, какво ви води в този скромен съд?

— Ако си спомняте, вчера разговаряхме по телефона — отвърна спокойно Джей, следейки с удоволствие как чувствата по лицето на Камбъл се сменят едно след друго, докато международният юрист се мъчеше да прецени своя противник.

Внезапно Камбъл се усмихна, извърна очи настрани и отново погледна Джей.

— Нима искате да ми кажете, че вие сте адвокатът, защитаващ президента Джон Харис?

— Именно. Ако си спомняте, Джон беше старши съдружник в моята фирма.

— Да. Сега си спомням. Все още ли работите за онази фирма?

— Не. Работя на свободна практика и разбира се, наех местни юристи.

Джей махна с ръка към Джефри Уолас и Найджъл Уайт. Камбъл ги погледна и кимна с надменна любезност.

— Изненадан сте да ме видите тук, нали, сър Уилям?

— Малко неща ме изненадват на тази възраст, мистър Райнхарт. Признавам обаче, наистина съм изненадан, че адвокатът на Джон Харис си губи времето тук. Както без съмнение знаете, днес само ще преобразуваме заповедта от Интерпол във временно разрешение за арест. Молбата се внася от името на Лондонската градска полиция и след като първоначалната заповед е законна, едва ли има повод за възражения.

— Разбира се. И все пак дойдох тук, за да възразя.

Стюарт Камбъл леко сведе глава настрани и му хвърли снизходителен поглед, сякаш не можеше да повярва, че е чул нещо толкова глупаво. Той заби поглед в отсрещната стена, тръсна глава, приведе се напред и заговори толкова тихо, че да не чуе никой друг, освен Джей.

— Чувствам се длъжен да ви помогна, драги, за да не се излагате. Това тук е обикновен съд и просто няма публика за вашите протести въпреки целия цирк, който разиграха около случая „Пиночет“. Жалко, че мистър Уолас не ви е осветлил по въпроса, но като американски юрист нямате право да говорите пред съда от името на клиента си. Сигурен съм, че не искате да бъдете порицан от някакъв английски съдия.

— Бил съм порицаван и от най-добрите съдии, сър Уилям. Какво значение има, че този тук носи перука и раздава правосъдие на дребно в една полузабравена юридическа област?

Камбъл вдигна глава и гласът му си възвърна предишната мощ.

— Тъй значи? Добре, само внимавайте да не проявите пред почитаемия магистрат вроденото си високомерие към неговия дребен съд. А, и между другото, районните съдии не носят перуки.

— Това не е високомерие, а реализъм. Говорим за най-основното ниво на английската съдебна система. Ако си спомням добре, преди няколко века щяха да го наричат „съд за общи жалби“, а хората около нас щяха да носят гъски и да се карат за откраднати пилета.

— Не съвсем. Съдилищата за общи жалби са били на доста по-ниско ниво. Но както желаете, мистър Райнхарт. Надявам се да бъде забавно. С удоволствие ще застана срещу вас пред съдията.

— Щом е тъй, довиждане — отвърна Джей и едва удържа усмивката си, докато се връщаше при Джефри Уолас.