Насрещен вятър

От Вашингтон пристигаше цяла делегация големи играчи. Защо никой не си бе направил труда да уведоми адвоката на президента? Дребен служебен пропуск или умишлено действие? Не знаеше и затова над приятната перспектива да получи сериозна подкрепа в предстоящата битка падаше сянката на далеч по-мрачен вариант — целият контрол да бъде поет от пратениците на действащия президент, който вече бе взел решението да се дистанцира от дилемата на Джон Харис.

Джей погледна часовника и си представи как боингът на „Юро Еър“ вече лети към Лондон. Трябваше ли да им се обади? Дали да не ги пренасочи към някоя друга столица?

Джей мина в най-голямата стая на апартамента и разгърна трите си бележника върху изящна махагонова маса. В единия бележник ясно се виждаше как са протичали мислите му преди няколко часа в Ларами и по време на полета над Атлантика. Имената на столиците бяха зачеркнати едно по едно. Оставаше само Лондон.

Дали не съм сбъркал? Мили боже, залогът е прекалено голям, нямам право да сгреша!

Джей мина в кухненския бокс и докато зареждаше кафеварката, мислите му се рееха в другия край на континента. Ако премиерът решеше да окаже правителствен натиск за бързо екстрадиране, имаше ли начин да прескочи правните процедури? И ако да, то до каква степен?

Трябва да знам докъде е стигнала заповедта, помисли си Джей.

Разбира се, нямаше как да спре съдебната машина, но щом президентът бъдеше арестуван, Джефри Уолас можеше незабавно да се намеси, за да оспори законността на ареста, на заповедта и на всяко взето решение.

Успокой се! Няма начин британският премиер да окове Джон Харис и да го прати в Перу без многомесечни съдебни дела и обжалвания.

Сигурен беше в това. Почти сигурен.

Телефонът иззвъня. Джей грабна слушалката и с облекчение чу отсреща гласа на Уолас.

— Ужасно съжалявам, мистър Райнхарт, но се оказа малко трудничко да изясня какво става. Вече знам и ще е най-добре час по-скоро да дойдете тук.

— Къде е това „тук“ и за какво точно говорите? От няколко часа насам се мъча да ви открия.

— Прав сте. Намирам се в съда на Боу стрийт, близо до Ковънт Гардън. Ще ви продиктувам адреса. Камбъл вече пристигна, но заседанието ще започне не по-рано от половин час. Имате време да дойдете.

— Заседание за заповедта от Интерпол ли?

— Точно така. За свой срам признавам, че загубих доста време, докато открия, че с екстрадиране се занимава единствено съдът на Боу стрийт. А когато проверих днешния график, погрешно ме информираха, че заседанието още не било насрочено. Пълна измама. Още тази сутрин е било насрочено за три и половина днес следобед, тоест до началото остава половин час. Може и да е просто служебна грешка, но определено ми намирисва на нечия приятелска услуга. — Уолас набързо продиктува адреса и добави: — Надявам се, разбирате, че почти няма как да се противопоставим на този начален етап.

— Да, разбирам.

— Позвъних на един приятел, който познава съдията. Според него засега може да бъде издадена само спешна заповед за арест. Въпросът за екстрадирането ще се реши на следващо заседание.

— Мога ли да говоря пред съда?

— Заседанието е неофициално, тъй че не вярвам съдията да ви хвърли в тъмница, ако вметнете някоя дума. Но каквото и да кажете, то едва ли ще има правна стойност на този етап. В момента се предприемат чисто формални действия за преобразуване на перуанската международна заповед във временно британско разрешение за арест. Ако съдията ви разреши, можете да протестирате, но само в много тесни рамки. Нали разбирате, например дали заповедта наистина е издадена от Перу и тъй нататък.

Джей остави слушалката, грабна куфарчето и изтича към асансьора. Натисна няколко пъти бутона, после се отказа да чака и тичешком мина шестте етажа до фоайето, където портиерът му спря такси. Пътуването до съда отне по-малко от петнайсет минути. Джефри Уолас го чакаше на тротоара.

— Мистър Райнхарт?

— Да. Как ме познахте? — попита Джей.

— Изглеждате силно разтревожен — отвърна Уолас, после представи Джей на охраната и го поведе през тясно занемарено фоайе.

Юристът беше на около шейсет години, висок почти метър и осемдесет. Джей се постара да запомни добре веселото му кръгло лице с буйна и четинеста русолява коса. Минаха настрани и насреща им се зададе мъж с очила.

— Позволете да ви запозная със защитника — каза Джефри Уолас. — Найджъл Уайт, това е Джей Райнхарт, американският адвокат на твоя клиент Джон Харис.

Докато Джей и Уайт се ръкуваха, Уолас посочи с пръст към дъното на залата.

— Онзи там е Камбъл — каза той и кимна към Стюарт Камбъл, който си шушукаше с неколцина мъже, облечени в черно.

— Познах го, макар че отдавна не сме се срещали — каза Джей.

— Така ли? — изненада се Уолас. — Значи познавате стария негодник?

Найджъл Уайт бе започнал да прелиства записките си и не обръщаше внимание на разговора. Джей кимна.