Натоварени със зло

Помнѝ винаги: светът е прекрасен. Светът е бил прекрасен и ще бъде прекрасен. Само не трябва да му пречим.

(По-късно Г. А. каза по този повод: „Стани сянка на злото, нещастни сине на Тума, и страшният Ча няма да те хване“ — и попита — „Откъде е това?“)

В разгара на проповедта вниманието ми беше привлечено от странни звуци. Вгледах се през дима и замрях от учудване. Онзи същият, брадато-косматият (напълно окосменият), обладаваше съседката си с остриганата глава.

Стана ми нетърпимо срамно. Наведох очи и повече не можах да ги повдигна. Особено много се измъчвах, като знаех, че и Миша, и Г. А. виждат всичко това. Беше ме срам и заради флоровете, но точно пък тях гледката съвсем не ги шокираше. Виждах как някои поглеждаха към съвъкупляващата се двойка с любопитство, и даже с одобрение.

„Внезапно иззад храстите се раздаде странно стакато, звук, който досега не бях чувал, няколко силни и отривисти О-О-О; първият звук О беше подчертан, с ударение и отделен от следващите с ясна пауза. Звукът се повтори отново и отново, и след две или три минути разбрах каква беше причината за него. Ди Джи се чифтосваше със самката.“

Въпрос: от къде е това? Отговор: Д. Б. Шалер — „Година на горилата“.

Ръкопис „ОЗ“ (4)

4. Вечерта на първи, доколкото си спомням, август (това се случи още в Ташлинск), на Теренкур ме спря нашият шофьор Гриня. Като ме дръпна встрани, той, с една небрежност, която ми се видя малко пресилена, запита:

— Как е положението със субстанцията по вас?

— Къде е това по нас? — осведомих се аз, бидейки в злобно-иронично настроение.

— Ами, в Ленинград, в Москва…

— Ами, както навсякъде — отговорих аз, оставайки в същото настроение. — Седемнадесет и тридесет и пет. Ако ти провърви — десет и нещо.

— Е, тъй, тъй… — измърмори Гриня неопределено. — Ами, ако да речем, е специална?

— „Специална“13?… Нея, според мен, отдавна вече не я произвеждат.

— Не бе, не те питам за тази „специална“… Питам как върви специалната, особената субстанция? Дето е нематериална и независима от моето тяло!

Изгледах го и не забелязах нищо такова. Въобще, според моите наблюдения, Гриня беше напълно положителен човек, и трезвеник. Стопанин. Най-добрият участък за лично ползване към обсерваторията. С къщичка. Всичко със собствен труд. И стария си Москвич, и него направи със собствените си ръце… Той оцени правилно моя поглед и малко се смути…

— Не бе, аз просто така… — каза той уклончиво и изведнъж започна да разказва как някакви гастрольори миналата година измамили старата му майка и за една петарка й измъкнали старинна икона, още от дядо му, която е безценна и за която всеки музей ще брои две стотачки най-малко.

Аз го слушах и недоумявах, а той изведнъж прекъсна разказа си и предложи след два часа да се отбия в неговата „къщурка“, за да „посвидетелствам“. Оказа се, че той иска да направи някаква сделка и има нужда от присъствието на сигурен човек.

Не мога да кажа, че предложението ми хареса, но не можех и да откажа. С Гриня ни свързва старо приятелство, още от началото на шестдесетте, когато аз бях началник, а той шофьор на експедицията, която търсеше в Туркестан място за строежа на Големия Телескоп. Гриня ми беше много задължен, пък и аз му бях задължен за някои неща, защото и двамата бяхме грешни в младостта, Гриня — повече, аз — по-малко, но и двамата.

И така, след два часа, тоест вече късно вечерта, аз се оказах в „къщурката“ на Гриня, скрита сред някакви екзотични храсти в личния му парцел. Отвън беше тъмна южна нощ, свиркаха жътвари, ухаеше на билки и цветя, а вътре, под лампа с розов абажур край масата, покрита със стара, добре изпрана, някога разкошна покривка, седяхме ние тримата: Гриня (Григорий Григориевич Бикин, шофьор първи клас), аз (Сергей Корнеевич Манохин, кандидат на физико-математическите науки, старши научен сътрудник), и Ахасфер Лукич (Ахасфер Лукич Прудков, застрахователен агент).

ГРИНЯ пита Ахасфер Лукич дали не възразява против присъствието на този тука свидетел.

АХАСФЕР ЛУКИЧ не само не възразява, но всячески го приветства, понеже го познава, цени и му има пълно доверие.

ГРИНЯ предлага да пристъпим направо към работата, защото знае ли човек.

АХАСФЕР ЛУКИЧ припряно изважда от препълнената си чанта розови бланки за застраховка и започва да ги попълва.

ГРИНЯ (с известна тревога): „Това пък за какъв дявол ни е?“

АХАСФЕР ЛУКИЧ (без да престава да пише): „Ами че как иначе, драги. Без това съвсем не може. Това, може да се каже, е най-главното.“

ГРИНЯ гледа Ахасфер Лукич намръщено и с недоумение, после лицето му се прояснява, сякаш нещо е разбрал.

Аз не разбирам нищо, започвам да се ядосвам, но засега си мълча.

АХАСФЕР ЛУКИЧ с професионална усмивка връчва на Гриня „Свидетелство за застраховка срещу нещастни случаи“.

ГРИНЯ (чете свидетелството и се ухилва): „Точно три рубли. Тъкмо после ще си ги прихванеш…“

АХАСФЕР ЛУКИЧ: „Разбира се, разбира се. При мене всичко е отбелязано.“ Изважда от чантата си и слага пред Гриня голям лист плътна бяла хартия, изписан на ръка с извънредно красив, калиграфически красив почерк, с лек наклон наляво.)