Натоварени със зло

ГРИНЯ мъчително дълго чете текста, като мърда устни и зверски мръщи чело.

АХАСФЕР ЛУКИЧ се усмихва приятно.

Аз просто не знам какво да мисля, и изпитвам неприятни, но съвсем неясни подозрения.

ГРИНЯ е прочел документа още един път и дъвче бузи в знак на дълбоко съмнение.

АХАСФЕР ЛУКИЧ: „Забележки? Допълнения?“

ГРИНЯ: „Така не става. Не ми харесва. Ето, тук, например, е казано… (чете на глас) «Предавам моята особена, нематериална и независима от тялото субстанция…» Няма да стане. Направих справки, тая работа със субстанцията не е много ясна… Освен това е «особена».“

АХАСФЕР ЛУКИЧ: „Разбирам. Това е разумно.“

ГРИНЯ: „Второ. Не предавам, а да речем, давам по аренда…“

АХАСФЕР ЛУКИЧ: „За срок от деветдесет и девет години.“

ГРИНЯ: „Н-н-н… Добре. Долу-горе става… Пък и вие, между другото, бихте могли да отстъпите малко… Добре, съгласих се. И най-важното! (Чука строго с нокът по хартията.) Тук трябва да е казано направо — в банкноти по три рубли! Други не приемам!“

АХАСФЕР ЛУКИЧ: „Момент!“ (С жест на фокусник измъква от чантата и слага пред Гриня нов разкошен лист, изписан със същия калиграфически почерк.)

ГРИНЯ поглежда подозрително Ахасфер Лукич и отново потъва в четене.

Аз само се чудя каква изобретателност трябва да проявява в днешно време един застрахователен агент заради три рубли; вече съм забелязал, че първият калиграфически изписан лист сякаш се разтвори във въздуха и вече не е на масата, което засилва моите неприятни подозрения.

ГРИНЯ (вече е прочел листа и ми го подава): „Запознай се, Корнеич“ — казва той загрижено.

Аз се запознавам и косите ми настръхват.

ПРЕДАВАТЕЛЕН АКТ

Аз, долуподписаният Григорий Григориевич Бикин, в присъствието на свидетеля, назован от мен Сергей Корнеевич Манохин, предавам на предявителя на настоящето под аренда за срок от 99 (деветдесет и девет) години, считано от 1 август 19… година, своята религиозно-митологическа представа, възникнала на основата на олицетворението на жизнените процеси в моя организъм, срещу 2999 (две хиляди деветстотин деветдесет и девет) броя държавни парични знаци образец 1961 година на стойност три рубли всеки. Горепосочената сума трябва да бъде предоставена на мое разположение до двадесет и четири часа от момента на подписването на настоящия акт. Дата. Подпис.

Аз, напълно ошашавен, започвам да чета всичко отначало.

ГРИНЯ (стърже в ухото ми): „Религиозното… онова де… как беше… религиозното… за него не ми е жал… А субстанцията — това е друга работа, как мислиш, а, Корнеич?“

АХАСФЕР ЛУКИЧ (ласкаво вещае някъде на края на моето съзнание): „Много разумно, много правилно постъпвате, Григорий Григориевич.“

Аз (както винаги, когато излетя извън релсите на всекидневието, когато се окажа в абсолютно фалшиво и идиотско положение, преминавам към чисто мъжка грубовата ирония и изтърсвам първата пошлост, която ми дойде на ум): Гриня, трябва да почерпиш за хубавата работа!

Дори онова нищожно усилие, което направих, за да изрека гореказаната пошлост, в тогавашното ми състояние се оказа прекалено голямо. Изпаднах в нещо като припадък или прострация. От този момент нататък спомените ми сякаш са покрити с някакъв воал. Спомням си само отделни моменти. Ясно си спомням, обаче, как Ахасфер Лукич, леко отдръпнат, сякаш за да се предпази, отвори своята чанта и от нея, като от разпалена пещ, лъхна на жива жар и дори леко замириса на недогорели въглени. А той взе акта за предаването (сигурно Гриня вече го беше подписал), пъхна го в тази жар, в алено тлеещата горещина и бързо затвори чантата, като щракна железните ключалки.

— Да не вземе да изгори, а? — малко изплашено попита Гриня, който по лесно обясними причини следеше цялата тази процедура с напрегнато внимание.

— Не би трябвало — загрижено отвърна Ахасфер Лукич и наклони живото си ухо към чантата, сякаш искаше да чуе какво става там вътре.

Помня също, че Гриня започна веднага и без всякакво стеснение да ни изпраща.

— Хайде, момчета, хайде… — повтаряше той и леко ме подтикваше в кръста. — Значи, под ореха, обещаваш, нали? — питаше той Ахасфер Лукич. — Или все пак, под платана, а? Внимавайте, стълбите са стръмни…

А Ахасфер Лукич му отговаряше:

— Именно под ореха, Григорий Григориевич. Или само в най-краен случай — под платана…