Натоварени със зло

Това, обаче, не му излекува ръката, нито пък той престана да куца. Мъчеха го и други болежки, здравето му бързо се влошаваше, и затова когато Ахасфер Лукич му отправи обичайното си предложение, моят нещастен Карл не се замисли нито за миг. Фантастичните перспективи го заслепиха. Характерната за него желязна логика този път му измени. Скепсисът, отдавна вече станал негова втора природа, за пръв път в живота му не се прояви. За пръв път в живота си той заложи, без да размисли, и загуби.

Имах късмета да го видя онова лято — здрав, силен, бронзов от загара, с ловки и точни движения — съвършено преобразен, но вече тъжен. Току-що се беше върнал от Ялта, където се състояло вълшебното му преобразяване, където за пръв път вкусил радостите на абсолютното здраве. И където за пръв път усетил, че нещо не наред, когато му омръзнало да играе пинг-понг с хубавичките курортистки и седнал привечер в стаята си да изчислява елементарен модел… Точно казано, аз не знам какво се е случило с него. Ахасфер Лукич ми се закле, че зловещата чанта няма нищо общо, че някакви тайнствени връзки, които са сплитали в едно цяло телесното и интелектуалното в организма на моя нещастен Карл, просто са се скъсали от пренапрежение… Може би, може би. Може би, наистина сумата на физическото и интелектуалното в човека е постоянна величина и, ако нейде нещо се прибави, то другаде пък ще се намали. Напълно е възможно. И все пак, понякога ми се струва, че Ахасфер Лукич нещо ме премята, че не се е разминало без неговата чанта и в нажежената пещ е изчезнала не само „особената нематериална същност“ на моя Карл Гаврилич, (както се нарича това в „Речник на атеиста“), но и неговото „активно, движещо начало“ (както се нарича това пак там). В края на паметния август Карл беше просто малка машина за подписване на документи. Мисля, че досега вече се е пропил.

Длъжен съм, обаче, да призная, че по онова време не ми беше до него. Собствените ми проблеми ме тормозеха и ме потискаха като мъчителна хронична болест. Аз измислях най-различни начини да избегна този най-срамен момент от разказа, но сега виждам, че няма да мога да го избегна съвсем. Затова ще се постарая поне да бъда кратък.

А като си помисля, аз, в края на краищата, няма от какво да се срамувам. Така или иначе, честта за откриването на Югозападния Шлейф все пак принадлежи на мен и единадесетте кълбовидни струпвания, които открих в Шлейфа, бяха предсказани предварително също от мен — аз предсказах, че те трябва да бъдат десет-петнадесет. Това никой не може да ми отнеме, пък и никой не се кани да ми го отнема. И докторската ми дисертация, дори и да извадя от нея онази глава за „звездните гробища“, пак ще остане една неординарна работа, напълно достойна за съответната научна степен. Работата е там, че аз претендирах за повече!

Сега виждам, че избързах, а трябваше да почакам. Не трябваше да пиша тази статия в „Астрономически журнал“ и съвсем пък не трябваше да пиша високомерното писмо до „Астрономикъл летърз“. Гордостта затри момчето. Искаше да блести, ето това ще ви кажа аз. Беше му омръзнало до смърт вечно да го смятат за сериозен и внимателен учен. Както и да е, дано му бъде простено…

Когато Хани, Майер и Исикава, независимо един от друг, започнаха да публикуват данни, — и в „Астрофизикъл Джърнъл“, и в „Ройял обзерватори бюлетенз“ — че не са могли, видите ли, да открият ефекта на „звездните гробища“, това още не беше цялата беда. Всички наблюдения се водеха на границата на точността и отрицателния резултат, сам по себе си, не значеше още нищо. Но когато Сеня Бирюлин изчисли как ще изглежда „ефекта на гробищата“ в диапазона на милиметровите вълни, когато сам извърши наблюденията, когато не откри нищо в милиметровия диапазон и с известно недоумение съобщи за това на юлския симпозиум в Ленинград, виж тогава се почувствах като риба в тиган.

Проверих отново всичките си изчисления. Слава богу, грешки нямаше. Но открих едно място… един мъничък логически скок… Не, по дяволите, сега не искам да пиша за това. Става ми отвратително само като си спомня, какъв вледеняващ студ усетих чак в червата, когато разбрах, че съм можел и да сбъркам. Не, не съм сбъркал. Засега все още никой не може да ме обвини в нещо и да хвърли камък по мене, но вече е ясно, че в стоманената верига на моята логика има едно звено, което не е метално, ами нещо като геврек с мак. (Срам ме е да си призная, но аз и досега не съм се решил да дръпна това звено както трябва. Не мога да се заставя. Малко съм страхлив.)

Тогава, през август, аз се боях даже да мисля на тая тема. Исках само, като щраус, да стисна очи, да пъхна глава под възглавницата и — да става каквото ще. Разобличавайте ме. Наказвайте ме. Тъпчете ме. Жалете ме.