Натоварени със зло

Г. А. печално каза: „Ти се клеветиш. Нали виждам, че в нищо не си убедена. Не вярваш в магическата сила на инструкциите и напътствията. Знам, че си умна и познаваш хората. Сигурен съм, че ще се погрижиш всички болници в града своевременно да бъдат приведени в пълна готовност. Ще задействаш и медицинските части на съседните военни поделения, а в тила на твоята армия срещу Флората ще тръгнат десет, двадесет, тридесет линейки… Самото решение да организираш акцията вече е направило пробив в твоята съвест. Сега си започнала да кърпиш този пробив и ще продължаваш да го кърпиш…“

В този момент тя избухна и почти се развика: „Стига с тая демагогия! Престани да ми извиваш ръцете! И не си въобразявай, че ще взема да лея сълзи за пробитата си съвест, когато става дума за съдбата на децата, тровени ежедневно от тази зараза…“

Изведнъж, съвсем не навреме, пак ме присви корема, ама така, че очите ми без малко щяха да изскочат и почти престанах да чувам каквото и да е, просто не ми беше до това. (Не знам дали е от възрастта, или болест, или пък нещо психическо, но когато те присвие, няма никаква разлика. Важното е, че не можеш да скочиш и да изтичаш навън, пък и не знаех къде им е съответното заведение.)

Седях притиснал корема си с ръце и се молех само за едно — да не проличи по лицето ми. Припомнях си разни неща: харакири, рак на стомаха, лисиче яде вътрешностите на млад спартанец. Сега просто се гордея, че независимо от моето нещастие, все пак чух, запомних и даже записах някои неща. Всъщност записах само това, което говореше Г. А. От Ребека в паметта ми е останал само резкия, почти истеричен глас, от който болките ми забележимо се усилваха, сякаш попадаха в резонанс с него. И още нещо — колкото повече тя викаше срещу Г. А., толкова по-тихо и печално говореше той.

Човечността е единно цяло. Тя не може да се дели на части и да се напъха в различни калъпи. А тази човечност, която проповядвате вие, се състои само от принципи и цялата е разпределена на отделни полици и вече я няма, останал е само един сборник с правила. Твоят ученик по-скоро ще предпочете да изгори старите си обувки, отколкото да ги даде на някой от босите флорове. И ще се смята за човечен в най-висша степен. „Иди и работи за тях!“ — ще каже той.

(Спомних си, че миналата седмица някакъв тип дал на Флората един сандък развалени консерви. Смятам, че бих могъл да обоснова логически позицията, от която това деяние изглежда като висша проява на човечност. Първа теза: човечността трябва да има здрави юмруци… И така нататък.)

Човечността стои по-високо от всичките ви принципи, каза Г. А. Човечността е по-високо от всички и всякакви принципи. Дори и тези, породени от самата човечност.

После забелязах, че те, който знае защо, вече говорят за лицеите. Оказа се, че съществуват две крайни мнения. Едните смятат, че лицеите трябва да се закрият като елитарни учебни заведения, които противоречат на демокрацията, а другите — че системата на лицеите, напротив, трябва всячески да се разширява и в страната да се откриват не три лицея годишно, както е сега, а тридесет и три. Или триста тридесет и три. Интересното в случая е, че и в единия, и в другия вариант по възможно най-добрия начин се слага край на самата идея за лицеите като училища, в които обучават бъдещите учители.

Не зная дали Г. А. е забелязал моето състояние, или е отпаднала необходимостта от по-нататъшното продължаване на беседата, но изведнъж (както ми се стори, без никаква причина) той стана и каза:

— Е, скъпа моя Беки, какво ще кажеш, гадно ли е да се чувстваш като Макиавели24 в рокля?

Произнесе го с такъв странен глас, че всичките ми болки минаха отведнъж и аз се оправих — напълно мокър от пот, но свеж като репичка.

По лицето на Ребека изведнъж избиха червени петна, тя се състари и погрозня, но заяви предизвикателно:

— Нямам понятие какво имаш предвид.

Което си беше чиста лъжа. Разбираше отлично какво има предвид Г. А. За разлика от мене. Тогава Г. А. каза, вече съвсем тихо:

— По лицето ти присъдата чета, за мен и за моето дело.

И ние си тръгнахме. След като се сбогувахме вежливо.

Завихме надясно и много бързо се озовахме пред вратата на тоалетната. Спасителен въпрос за тройка: дали отидохме там, защото Г. А. имаше нужда от това, или той деликатно ми даде възможност да се възползвам? Пита се тогава, кое е по-правилно: да проявиш такава деликатност, която после ще накара по-младия да си блъска главата, дали в нея не е скрит някакъв унизителен опит да бъде манипулиран той, младият, чрез самодостатъчност; или да му кажеш направо — тоалетната е надясно, аз ще почакам тук. Може би, това за момент ще му се стори неприятно нетактично, но пък няма да има никакви обременяващи съмнения и рефлексии. Не знам. Не зная даже важно ли е това и дали си струва да мисля за него. Самият Г. А. сигурно не мисли за такива глупости и в подобни ситуации действа напълно рефлекторно. Но пък, от друга страна, същият Г. А. твърди, че в отношенията между хората няма незначителни неща.