Натоварени със зло

Докато слизахме по стълбите Г. А. предложи цитат: „Вървели глупаците към къщи и въздишали. Единият взел гуслата25 си и запял… Откъде е това?“ Вместо отговор аз продължих: „Недей шумя, мале, ти зелена горо…“ Този път обаче липсваше удоволствието, което обикновено изпитвахме при размяната на подобни реплики. Поне при мен беше така. Когато излязохме от сградата, Г. А. изведнъж спря, погледна ме сякаш гледаше през мене и каза замислено: „Когато добрият гражданин на една цивилизована страна няма към кого вече да се обърне, той се обръща към милицията.“ И ние тръгнахме към градското управление на милицията. Три спирки с автобус. Доста горещо. Никаква сянка.

Тъкмо минавахме покрай входа на „Снежанка“ и един много млад гражданин, който изглежда ни причакваше, тръгна редом с Г. А. С поглед, насочен право напред, без да извие глава, той му каза тихо: „Вече гласят автобусите“. Познах го, това беше оня същия храст, но вече без репеи в косите, измит и облечен цивилно като всички добри граждани.

Г. А. не отговори, само кимна в знак, че информацията е приета. Хлапакът веднага изостана, а Г. А., не знам защо, тръгна по-бавно, без предишния вътрешен нерв, сякаш се разхожда, даже скръсти ръце отзад. Така се разхождахме чак до самия вход на градското управление. Той мълчеше, а аз — още повече. Пред входа изведнъж спря и застана някак особено стабилно. „Не — каза, — все още не съм готов за този разговор. Да си вървим в къщи, ваша светлост“.

Много внимателно и подробно препрочетох всички записки от последните дни. Какво не ми харесва:

1. Не ми харесва, че Г. А. така активно защитава Флората. Милосърдието си е милосърдие, но, по същество, тук става дума за избор между благополучието на едни, все пак, отрепки и социалното здраве на моя град.

2. Не ми харесва, че Г. А. явно ще остане сам, без подкрепа. Щом даже на мен не ми се иска да го подкрепя, тогава какво да кажа за Ваня Дроздов или Серьожа Сенко?

3. Не ми харесва и това, дето съм го написал. Хората са неизмерими като безкрайността. Не можем да кажем, че една безкрайност е по-добра, а друга по-лоша. Това са основни неща. Аз предпочитам едните за сметка на другите. Това е много голям грях. Пак се забърках.

В лошо настроение съм, нещо ми тежи на душата. Ще вечерям и веднага лягам да спя.

17 юли. 5 часа сутринта

Събитията се развиват странно.

Към полунощ почука Г. А. и без всякакви обяснения нареди аз и Мишел да се обличаме. (Аз бях поспал около три часа, а Михей едва беше затворил очи.) Облякохме се и се качихме в колата — Г. А. на кормилото, а ние на задната седалка.

Отначало си помислих, че Г. А. най-сетне е решил да ни пусне да работим нощна смяна в кланицата, но ние тръгнахме в съвсем друга посока, към университета, и спряхме в сянката на един нов строеж близо до трети блок на общежитието за бивши ергени. Там Г. А. нареди на Мишел да седне зад кормилото и да чакаме, а той се отдалечи — пресече градинката и се мушна в пети вход.

„Ко-о-олко интере-е-есно“ — пропя фалшиво Миша и попита дали съм забелязал колко странно е облечен Г. А. Аз отвърнах че да, забелязал съм и на свой ред попитах дали той пък е забелязал колко пълен и трудно подвижен е станал Г. А. в тези широки и безформени дрехи. Мигел бил забелязал и това. Той ми заповяда да изляза от колата и започна да проверява стоповете, мигачите и другото електрооборудване.

Докато се занимавахме с това, сякаш изпод земята се появи Г. А., придружен от някакъв омбре. Много красив омбре с баскетболен ръст, три глави по-дълъг от Г. А. Годините му бяха доста над двадесет и беше облечен с малко старичък костюм от мъхест плат. По точно е да се каже, че беше облякъл само панталоните, защото все още не можеше да навлече палтото — беше много нервен и то цялото се беше навило на широкия му гръб, така че не му се удаваше да улучи ръкавите.

Още щом ме видя, застана като закован и запита пресипнало: „А този защо ни е?“ Изглежда, толкова много не му трябвах, та чак престана да воюва с палтото си. Г. А. му измърмори нещо успокоително, но той не се успокои, а жално изхленчи: „Може пък да не е нужно, а, Георгий Анатолиевич?“ Г. А. му нареди кратко да седне отзад и той седна така, сякаш надяна през главата си нашата нещастна малолитражка. Г. А. седна до него, а аз — отпред — заедно с Мишел. Омбре пак започна да хленчи в смисъл дали трябва и дали си струва, но Г. А. изобщо не го слушаше. Заповяда на Михаил: „В университета.“ — и тръгнахме. Омбре веднага млъкна — сигурно се беше отчаял.

Влязохме в парка на университета и започнахме да обикаляме между зданията. Г. А. командваше: „Надясно, наляво“ — а Омбре се обади само веднъж: „Откъм двора ще е по-добре, Георгий Анатолиевич“. Влязохме точно откъм двора. Това беше дворът на лабораторния корпус. Нищо тайнствено и загадъчно.

Г. А. даде команда да не се отдалечаваме от колата и да чакаме, а двамата с омбре тръгнаха покрай задната стена на сградата и изчезнаха зад контейнерите. Някъде там хлопна врата и отново стана тихо.