Натоварени със зло

После разговорът се прехвърли върху статията. Стана ясно, че всеки я е възприел по различен начин. Но най-различният се оказа, както винаги, нашият Асколд. Той заяви, че тази статия е една голяма грешка на Г. А. Без да засяга ни най-малко основните положения в статията, с които той е напълно съгласен, държи въпреки това да подчертае, че в нея Г. А. се изказва като поет и социолог, когато от него (по мнението на Асколд) се изисква изказване на педагог и политик. В резултат на това, вместо да усмири разбушуваната стихия, той я е разбунил още повече.

Г. А. възрази, че дори не е и помислял да усмирява когото и да било. Той си е поставял съвсем друга задача — да накара онези, които са способни да се замислят, да го направят.

Самозабравилият се Асколд заяви, че и тази своя задача Г. А. не е могъл да изпълни. Със статията си той е успял да обиди целия град, едва ли не всеки добър гражданин, така че десет човека в града може и да са се замислили, но затова пък всички останали са се настървили до крайност.

Г. А. не започна да спори с него. „Дори и само десет да са се замислили, това съвсем не е толкова малко — каза той примирително. — Дай боже, всеки от вас през целия си живот да накара десет човека да се замислят“. После извиси глас и продължи с иронична тържественост: „Не на народа трябва да говориш ти, но на спътниците. Защото мнозина ще примамиш и ще ги отделиш от стадото и затова си дошъл. От къде е това?“ Никой не знаеше и затова той отговори сам: „Ницше. Той е бил голям поет, но не му е провървяло с поклонниците.“ След това нареди всички да отиват да спят.

20 юли. 1 часа сутринта

Ние сме обсадени.

В седем сутринта ни разбудиха дивашки рев, дрънчене и гръм, с една дума — оглушителна какофония. Изтичах към прозореца. Покрай цялата фасада се беше разположила тълпа прилично облечени павиани. Все юнаци. Сигурно около двеста човека. Всички се кривят, размахват крайници и крещят, но думите им не достигат до нас. Всеки от тях носи функен, усилен до край, а освен това са домъкнали и десетина стационарни звукчета, по стотина вата всяко, които също работят с всичка сила. Да се чуди човек, как не ги е мързяло! Не ги е домързяло да мъкнат звукчетата, не ги е домързяло да се надигнат толкова рано, че и плакати не ги е домързяло да се надигнат да наклепат. На плакатите: „Носов, махни се от града!“, „Долу дворянското гнездо!“, „Лицеисти, срамота! Те трябва да сте с нас!“ Мутрите им потни и червени, косите рошави като на диваци, с уста раззинати — крещят, но от музиката не се чува какво.

Между тях и лицея, наредени в рядка верига покрай тротоара, стоят с гръб към нас момчетата от градския патрул. (С удоволствие разпознах между тях Серьожа Сенко, Ренат Хиятулин, Райнхард Хансен от биологическия, а с особено удоволствие — моя скъп Иван Дроздов). Не знам как са се разбрали с юнаците, но онези не приближават на повече от две крачки до тях. Малко по-настрани, така че не ги забелязах веднага, стояха два „лунохода“ и малка групичка милиционери. Изглеждаха мрачни. Явно това, което става, не им харесва. Това са трудностите на демокрацията.

В началото всичко ми се стори по-скоро забавно. После, когато прочетох лозунгите, изпитах много силен пристъп на естествено раздразнение, но точно си спомням, че отначало съвсем не ме беше страх.

Само след пет минути, обаче, се наложи да взема участие в трудната процедура по обуздаването и успокояването на нашия Асколд. Понеже беше истински супермен и шампион на града по субакс, лицето му побеля, челюстта му рязко се очерта и сякаш изхвръкна напред и той като танк се спусна надолу по стълбите — да въвежда ред. Беше изпълнен с желязна твърдост, безпощадна последователност и абсолютна непримиримост. Момичетата увиснаха с писък от двете му страни, но той дори не ги забеляза. Тогава се наложи и аз да си припомня младите години и тримата вече можахме отначало да забавим, а във вестибюла и да спрем неудържимото му движение към изхода. Лицето му възвърна естествената си руменина, той се извини за своята разпаленост и всички заедно тръгнахме към кабинета на Г. А.

Тогава изведнъж нещо ми стана. Без видима причина въображението ми нарисува картината как Асколд се изтръгна от нас, врязва се в тълпата и се започва… Започва се какво? Едва в този момент разбрах, че всъщност това, което става около нас, съвсем не е забавно, че всичко се крепи на косъм, и ако този косъм се скъса, ще ни залее вълна от зверство — и нас, и момчетата от патрула, и милицията — не само в смисъл, че зверовете ще ни разкъсат, но и в смисъла, че самите ние ще се превърнем в зверове.

(Страшно нещо е неуправляемото въображение. Сигурен съм, че точно то е подвело и Асколд. Погледнал е през прозореца, видял е тази глутница зверове и е изпитал страх. Но понеже е супермен, решил е, че клин клин избива, и с всяка крачка срещу зверовете самият той все повече се е превръщал в звяр.)