Неговият Апокалипсис под заглавието „Откровението на пророка Йоан“ бил вече много търсен на черно в тогавашния самиздат и познат на много хиляди ценители и познавачи, на фанатици и скептици. Появили се и първите му яростни тълкуватели, а също и първите му мъченици, разпънати на кръстове край пътя или заклани по пазарните площади. Името на Йоан гърмяло. Едва ли не всеки месец на острова се появявал нов адепт, за да коленичи пред пророка, да целуне края на дрипата му и да приеме неговата мъдрост от уста в уши. Всички те като правило били безкрайно фанатични, изобщо не били умни и чували само това, което били способни да възприемат с жалките си мозъчни гънки. По същество те били глухи. Йоан ги изпращал при Прохор.
Отначало Прохор се стеснявал от натрапената му роля. После посвикнал и само строго поправял поклонниците, когато се опитвали да го наричат Йоан. След някое време престанал и да ги поправя. Каквото и да казваме, от двамата именно Прохор повече приличал на пророк. Нали Йоан не остарявал. Той си оставал все същия як четиридесет и пет годишен мъж с очи на разбойник и без нито един бял косъм в брадата. Целият му вид не изразявал нищо друго освен готовност всеки миг и с всеки събеседник да възприеме държание, лишено от всякакви церемонии.
Някъде към деветдесетата си година Прохор изпаднал в старчески маразъм. Гордостта окончателно му размътила мозъка. Когато бил с размътен мозък, той свикнал да нарича Йоан Прохор и даже Прошка и се опитвал да му диктува своето евангелие, което трябвало да стане най-добрия от всички известни до този момент варианти на описание на живота на Учителя и да бъде най-пълното, най-точното и най-съдържателното в идейно отношение. При това се имало предвид, че в крайна сметка по най-естествен начин то ще стане и единствено. В минути на просветление Прохор плачел, опитвал се да склони глава на гърдите на Йоан, проклинал прекаленото си честолюбие и жадно измъквал от него все нови и нови подробности от ученичеството му за званието апостол.
Лесно можело да го разбере човек. Той бил стар. С написването на Апокалипсиса бил извършил огромна и чудесна работа. Свикнал бил да изпълнява ролята на Йоан и повече от всичко на света сега му се искало поне остатъка от живота си да изживее не просто като признат, а и като истински Йоан Боанергес.
Идеята за сделката била на повърхността. Йоан направил внимателно предложение. Предложението било прието веднага. Съвестта на всеки от двамата се усмихвала смутено. Всеки от тях смятал, че е получил кон за кокошка. Всеки бил доволен от себе си и от другия и така се разделили — плешивият и козлолик пророк Йоан тръгнал да посреща поредната делегация поклонници от Ефес, а якият и агресивен Ахасфер понесъл под мишница вързопчето с бисери и се спуснал надолу към пристанището, където си купил място на първия баркас, който се отправял към материка.
Започвал нов скитнически период от живота на Ахасфер, Вечният Евреин, Търсача и Ловеца на Бисери Човешки.
Десетина години по-късно, когато се намирал в Йасриба, тази славна лагуна на човешкото море, пълна с бисери, той научил от Ибн-Кутейба, странстващ поет и новопокръстен християнин, че светият Йоан по прякор Богослов, велик пророк и един от апостолите на Исус Христос е починал на деветдесет и осем годишна възраст в Ефес.
Измъчен от жаждата за посмъртна слава, неутолимият Прохор не си позволил дори да умре обикновено. Той наредил да бъде закопан жив в земята в присъствието на голяма тълпа.
Наистина прав е бил Епиктет като казва: „Човекът, това е душица, обременена от труп“.
23. Сега бяха вече трима. И всеки…
Дневник
Вече 20 юли. 1.30 през нощта
Към единадесет от партера се обади Ваня Дроздов и предложи да се срещнем. Спешно. Срещнахме се в „Кръчмичката“ и той още в движение започна: „Сега вече край. Насадихте се с вашия Носов“. Беше изнервен до крайност и аз чак се изплаших. Оказа се (според неговите думи), че статията на Г. А. е предизвикала в града необичайно враждебна възбуда. Сега всички искат кръвта му, а заедно с това искат да изтрият от лицето на земята и нашия лицей. Като разсадник и гнездо. Утре сутринта чакайте пикети и можете да се радвате, ако са от нашия млекозавод, защото при нас няма чак такива шемети като в едропанелния или, да кажем, в „трийсетачката“. В никой случай не пускайте Г. А. сам в града — с него винаги да има поне трима души, ама по-ячки, не като тебе…
Да си призная, по едно време ме беше изплашил за малко, но аз не се предадох: „Какви ги приказваш, ние с Г. А. цял ден ходихме из града и каква е тая паника, паникьор такъв?“ „Днес сте ходили — каза той, — ама утре вече няма да ходите. Ти изобщо знаеш ли какво става в града? Знаеш ли за детската демонстрация?“ Казах, че знам, защото си помислих, че става дума за дечурлигата от специнтерната. Оказа се, че съвсем не е това.