Натоварени със зло

— В киното има движение — казах аз колкото да се отърва. Бях много гладен.

— Киното… — повтори той. По гласа му звучеше, че не е доволен. — Вярно, че в киното, но… Я дайте да видим как, според него, се развиват по-нататък нещата там!

Човекът на картината се раздвижи. Той хищно се прокрадна до прозореца, метна с плавно движение „лимонката“ навън и се хвърли по корем на пода под широкия перваз на прозореца. Отвън нещо светна. Някакви боклуци се посипаха от тавана върху нас. Звъннаха стъкла — на нашия прозорец. А зад онзи прозорец на картината се издигна дим, издигнаха се някакви парчета, и като блестеше весело със спиците си към небето излетя колело от мотоциклет.

— О! — възкликна Ахасфер Лукич и картината застина отново. — Ето сега вече всичко е както трябва. Ясно е, че е мотор. Не някакъв си латернаджия, а точно мотоциклет. — Той отново вдигна към очите си въображаемия бинокъл. — И то, Серьожа, не какъв да е мотоциклет, а марка „Цюндап“. Хубави мотоциклети бяха някога… — Той извиси глас. — Ковачо! Илмаринен! Елате за минутка! Вижте, тук сме ви приготвили нещо… Насам, насам, по-близо… Какво ще кажете, а? „Мотоциклет под прозореца в неделя сутрин“. Реализирано с граната тип Ф–1, същата — „лимонка“, същата — „ананаска“. За съжаление гранатата не е запазена. Сами разбирате, че няма как, трябва да се избере едно от двете: или гранатата, или мотоциклета. Ние със Серьожа се посъветвахме и решихме, че мотоциклетът ще ви е по-интересен… Картината е забавна, нали?

Демиургът помълча още малко и най-сетне заговори с кисел тон:

— Можеше да бъде и по-лошо. И защо ли всички казват, че той е пейзажист? Добре. Вземам я. Сергей Корнеевич, платете му двеста… Не, сто и петдесет райхсмарки и бъдете любезен с него. Занапред не ме безпокойте, просто вземайте всичко, което ви предложи… Как изглежда той?

Аз свих рамене.

— Бледен… пъпчив… с отпуснато лице. Млад с черен перчем над челото…

— Има ли мустаци?

— Мустаци няма. Няма и брада. Много обикновено лице.

— Лицето му обикновено, живописта му обикновена… Само фамилията му е необикновена.

— Как му е фамилията? — трепна Ахасфер Лукич и се наведе почти до пода, като се мъчеше да прочете подписа в долния десен ъгъл. — Тук има само инициали, о мой Птах. Латински А и С…

— Адолф Шиклгрубер — измърмори Демиургът. Той вече се беше отправил обратно към своя мрак. — Впрочем, това име едва ли ви говори нещо.

Ние с Ахасфер Лукич се спогледахме. Той направи скръбна физиономия и печално разтвори ръце.

21. — … Трудно ми е да ви разбера, Ахасфер Лукич — казах аз най-сетне на този застрахователен лъжеагент. — Вие постоянно говорите за вашето всезнание, а каквото и да ви попита човек, все не помните. Кои са дванадесетте апостоли поименно — не помните. Къде е стоял запасният полк на Дмитрий Донски — не помните, а пък твърдите, че лично сте участвали… Били сте библиотекар на Иван Грозни, а не можете да покажете къде се е намирала библиотеката. Как да разбирам това?

Ахасфер Лукич изду долната си устна и доби важен вид.

— Какво не можете да разберете? Да знаеш е едно, а да помниш — друго. Това което зная, го зная. И аз действително зная всичко. Виж това, което съм видял, чул, усетил с обонянието и осезанието си, това мога да го помня или да не го помня. Ето ви една преднамерена груба аналогия. Блокадата на Ленинград. Вие знаете, че тя е била реалност. Знаете кога е била. Знаете колко хора са загинали от глад. Знаете за Пътя на живота. При това вие самият сте били там, вас са ви извеждали по този Път. Е, добре, много ли неща си спомняте? Вие, който така се надувате с вашата млада памет пред един, меко казано, стар човек!

— Добре, добре, разбрах, не се горещете — опитах се да го успокоя аз. — Само че пак се объркахте. Аз не съм бил в блокадата. Тогава още не съм бил роден.

22. В плитчините на топлите морета, а също и в чистите северни реки се срещат добре известните по описание на всички молюски от клас двучерупести (бивалвия). Става дума за така наречените бисерни миди или бисерни раковини. Някои морски бисерни миди стават огромни — до тридесет сантиметра в диаметър, и с тегло до десет килограма. Сладководните са много по-малки, но затова пък живеят до сто години.

Най-общо казано това са доста невзрачни мекотели, доста обикновени. Не се препоръчват за храна, освен в краен случай. От тях не би имало никакво полза, ако от черупките им не се правеха копчета за наполеонки и в тях не се намираше понякога така нареченият бисер (в раковините, разбира се, не в наполеонките). Ако трябва да бъдем пределно точни, то ползата от бисера не е голяма, дори е много по-малка, отколкото от копчетата, но така е тръгнало открай време, тези бели, розови, жълтеникави, а понякога и матово черни топченца калиев карбонат да се ценят извънредно много и да се смятат за съкровища.