Оказа се, че онези гадове от управлението на пионерските лагери качили около триста дечица на автобуси, закарали ги на площада пред градския съвет и там устроили отвратителен цирк. Това впрочем с пълното одобрение на огромна тълпа родители-идиоти. Напъхали в ръцете на децата някакви тъпи лозунги, заставили ги да скандират някакви глупави искания, а наоколо беснеели нашите доблестни „юнаци“ и се мъчели да трошат стъклата на съвестта. Всичко това Ваня видял със собствените си очи докато бил в отцепление и всячески успокоявал „юнаците“.
Този пандемониум продължил около двадесет минути. След това със своята „нула четиридесет и тройка“ долетяха като ураган красавицата Беки и моментално разгонила всеки. Дечицата за две бройки били откарани в Ташлинския Център да гледат най-новата серия на „Термократор“, родителите били разсредоточени и разпръснати, а останалите Беки уволнила още там. Останало само отцеплението. То постояло, постояло пък тръгнало на работа.
Когато чух този разказ изпитах много неприятно чувство. От една страна, силите на разума, разбира се, побеждават, но пък от друга — дивотия някаква, сякаш сме двадесети век! И най-главното — въобще не разбрах защо е била нужна тази демонстрация? Какво са искали да постигнат? И кой всъщност го е искал? Иван твърди, че градът е недоволен от кмета. Целият град вече се е подготвил да си устрои „съботник“, а кметът все протака и протака. Трябва някой да го позасили, страхливеца му със страхливец. И ето, засилват го.
„Ами ти какво чакаш? — налетя ме изведнъж неописуема злоба. — И ти ли си се настроил за съботник? Аз пък те имах за свестен човек.“ И караницата избухна.
Не можах да го убедя в нищо. Може би, защото и аз самият не можех да се ориентирам. Все пак доста нелепа ситуация се получава — ти казваш: „Не трябва да се прави така“. — А когато те попитат: „Ами как трябва?“ — ти отговаряш: „Не зная.“
В края на краищата Иван каза мрачно: „Добре. Не съм дошъл тук да спорим. Ти си знаеш твоето, аз — моето. Нали разбра всичко, което ти казах за твоя Носов?“ Отвърнах, че не вярвам на всички тези глупости. Г. А. е човек номер едно в града и това не се нуждае от потвърждение. Иван възрази, че до вчера Г. А. може и да е бил номер едно, а днес авторитетът му едва стига и за келнер. Накрая заключи в същия мрачен тон: „Е, аз те предупредих, глупако, а по-нататък правете каквото знаете“.
Разделихме се и аз веднага хукнах при Г. А. Заварих всички събрани в кабинета му. Докато аз съм разговарял с Иван, той сам извикал всички при себе си. По свои канали беше получил същата информация и сега даваше инструкции как трябва да се държим в създалата се ситуация. Спокойствие, самообладание, достойнство. Излизане в града — само по двойки. Момичетата винаги да бъдат придружени от някое момче. Но! Силови методи — само в краен случай. Субакс да не се използва въобще. Да се говори, да се обяснява, да се спори. Ситуацията, макар и да не е уникална, все пак е достатъчно рядка за нашето време: дискусия с враждебно настроена тълпа — не с колектив, а именно с тълпа. Това е една добра практика. Един рядък случай, който не бива да изпускаме. И така нататък.
Аз станах и повдигнах въпроса за неговата лична безопасност. В края на краищата злобата на града не е насочена толкова към нас и към лицея, а главно лично към Г. А. За мое най-голямо учудване той веднага се съгласи при излизане в града да го съпровожда ескорт. При това обаче добави: ние трябва да знаем и да помним, че не само той, Г. А., но и нашият лицей като тип учреждение отдавна вече е като трън в очите на известна част от градските чиновници. Затова в бъдещите дискусии трябва да сме готови да защитаваме и отстояваме също и правото и необходимостта от съществуването на нашия лицей. „Главната беда не е в това, че в случая под ударите попадам аз, а в това, че някои хора използват ситуацията, за да подложат на атака нашия лицей и въобще цялата система на лицеите.“
(ПО-КЪСНА ЗАБЕЛЕЖКА. Напомням, че действието се развива през тридесет и трета година. Следващата година ще се появи печално знаменитото постановление на Академията на педагогическите науки за сливането на системата на лицеите с тази на ППУ45
и в резултат дългосрочната правителствена програма за създаване съвременна база за подготовка на кадри с висша педагогическа квалификация ще се окаже провалена. Тихата подмолна борба, чиято цел беше унищожаването на лицеите, започна още от края на двадесетте години. Ето основното обвинение срещу лицеите: те противоречат на социалистическата демокрация, защото подготвят преподавателски елит. По същество, за антидемократичен се обявяваше самият принцип за постъпване в лицеите — подбор на деца с достатъчно ярко изявени данни, обещаващи, с известна доза вероятност, да се развият в педагогически талант. Ташлинският лицей беше само първата жертва на тогавашната АПН.)