Натоварени със зло

Разбира се, сега, след две хиляди години, никой не би могъл да възприема Апокалипсиса на Прохор като политически памфлет, но нали и друго велико явление на световната литература — „Божествената комедия“ на Данте — също не се възприема като политически памфлет, макар да е била и замислена и написана точно в този жанр.

Много години по-късно, когато вече ги нямало нито Прохор, нито прикахтите, нито самата Римска империя, на Йоан-Ахасфер му хрумнала странната мисъл, че Апокалипсисът на Прохор не бил нито мистично пророчество за съдбата на ойкумена43, нито политически памфлет, а грандиозен план за всеобщо въстание на всички колонии-провинции против Рим, щателно и гениално зашифрован като литературно произведение, една гигантска диспозиция от типа „ди ерсте колоне марширт…“, в която всичко имало своя точен и еднозначен смисъл — и тръбенето на всеки ангел, и цветът на конете, с които ездачите влизат в историята, и Девата, която убива Дракона… Тази диспозиция за пръв път била използвана (само известна част от нея) по време на Йудейската война и в пълно съответствие с казаното от Л. Н. Толстой, при сблъсъка с реалността показала своята абсолютна несъстоятелност.

20. Най-трудното беше да замъкна тази проклета картина до нашия етаж. Откъснах си ръцете, седем пъти се потих, два пъти ми пада шапката и цялата стана само прах и мръсотия. Одрах си и бузата на позлатената й рамка. Нейде по средата на пътя стъклото изпращя и сърцето ми щеше да спре от ужас, но всичко свърши благополучно. Като се задъхвах от умора, аз с последни сили примъкнах картината по коридора и я подпрях на стената на Стаята: метър и половина, на метър и половина в тежка остъклена рамка.

Докато си оправях дишането и с откъснатите си ръце, които едва мърдаха, си изтривах потта и си почиствах шапката, от столовата излезе Ахасфер Лукич. Той сигурно ставаше направо от масата, защото още дъвчеше нещо и примляскваше апетитно, а от него лъхаше на пържен лук, оцет и кориандър.

— М-м-м — рече той като спря пред картината и извади от джобчето на жилетката си клечка за зъби. — Не е лошо, никак не е лошо… Знаете ли, Серьожа, това може и да го заинтересува… Много ли дадохте за нея?

— Нито копейка — изпухтях аз. — Откъде накъде? Ами ако не е подходяща?

— И как се нарича всичко това?

— Не си спомням… Някакъв мотор… Там на гърба си пише. На немски, естествено…

Ахасфер Лукич бързо се пъхна зад картината. Напъха се целият, така че само задните му части останаха да блестят в изтрития от употреба панталон.

— Аха… Разбрах всичко… — промърмори той докато се измъкваше обратно. — „Дас моторрад унтер дем фенстер ам зонтаг морген“. — Изгледа ме сякаш бях на изпит. Аз измънках:

— Ами мотоциклет… в слънчево утро… Под вратата, струва ми се…

— Не — отговори Ахасфер Лукич. — Това произведение на живописта се нарича „Мотоциклет под прозореца в неделя сутрин“. — Не спорих с него. Известно време ние мълчаливо разглеждахме картината.

Картината изобразяваше стая. Прозорецът е отворен. През него влиза светлината на утринното слънце. В стаята са нарисувани: вляво — неоправено легло с ненормално количество възглавници и завивки; вдясно — чудовищен скрин с едно отворено чекмедже, а върху скрина — маса порцеланови дреболии. В средата — човек по долни дрехи. Той е в странна поза — явно се промъква към прозореца. В дясната си ръка, която е изтеглена назад, към зрителя, стиска граната. Това е всичко. В общи линии: алегорична картина на тема „Пазете съня на своите граждани“.

— Най-много трябва да му хареса гранатата — проговори най-сетне Ахасфер Лукич убедено, като продължаваше със всички сили да работи с клечката за зъби.

— „Лимонка“ — допълних аз, но не бях особено уверен. — Според мен, те от много години не са на въоръжение у нас.

— Правилно, „лимонка“ — потвърди с удоволствие Ахасфер Лукич. — Освен това й казват и „фенка“. В Америка пък я наричат „пайн епл“, което означава — какво?

— Не зная — отвърнах аз и се заех да си свалям палтото.

— Което означава „ананаска“ — продължи той. — А китайците й казваха „шоулюдан“… Не, „шоулюдан“ това е граната въобще, а как ли наричаха Ф–1? Не си спомням. Забравил съм. Май много взех да забравям… Обърнете внимание, даже запалката й е сложена… Много талантлив художник… И картината е хубава…

Оставих го да се любува на живописното произведение и отидох в антрето да си закача палтото, а после се преоблякох в домашни дрехи. Когато се върнах в Стаята, Ахасфер Лукич продължаваше да стои пред картината и да я разглежда вдигнал ръце пред очите си, така както децата изобразяват бинокъл. Той заговори, сякаш продължаваше предишната си мисъл:

— Обаче, първо… Първо, не виждам мотоциклета. Той може да се пише „дас моторрад“, а всъщност там да има, да речем, латернаджия. Или пък, страшно е дори да го кажа, младежи с китара… Това първо. А второ… — Той вдигна очи нагоре, а гласът му стана страдалчески. — Всичко е статично! Статично! Има въздух, има и светлина, долавя се пространството, но къде е движението? Движението къде е? Кажете ми вие, Серьожа, къде има движение?