Немски сказания (Том втори)

Когато Люцерн се включил във вечния съюз, в града все още имало привърженици на Австрия, които се отличавали по носените от тях червени ръкави. Тези червеноръковелковци се събрали една нощ под една арка, като се канели да нападнат произнеслите клетвата. И макар в такъв късен час на въпросното място обикновено да не минавал никой, по Божия воля станало тъй, че едно младо момче понечило да мине под арката, дочуло шум и звън на оръжие, уплашило се и се канело да побегне. Онези обаче го настигнали и го заплашили, че чуят ли дори звук от устата му, ще умре. След което го накарали да се закълне, че няма да каже на никой човек какво е видяло и чуло; момчето обаче дочуло какво се канят да сторят и се възползвало от суетнята, в която никой не му обръщал внимание, за да избяга. Промъкнало се и се огледало за светлина; видяло силна светлина в месарницата, зарадвало се и се сгушило зад печката. Вътре имало още хора, които пиели и играели. Доброто момче започнало да вика високо: „О, печко, печко!“, и не придумвало нищо повече. Другите обаче не му обръщали ни най-малко внимание. След известно време то пак проговорило: „О, печко, печко, само да можех да кажа.“ Присъстващите го чули и се развикали, смеейки се: „Какво, по дяволите, търсиш зад печката? Сторила ли ти е нещо лошо, или самият ти си глупак, или пък има нещо друго, та й говориш?“ Момчето рекло: „Нищо, нищо, нищо не казвам“, но малко след това проговорило отново и произнесло на висок глас:

„О, печко, което пред теб ще изкажа,
на жив човек нямам право да кажа,“

и добавило, че под арката има хора, които замислят огромно кръвопролитие още сега. Когато присъстващите чули това, те не разпитвали повече момчето, ами хукнали и известили всички, така че скоро целият град бил предупреден.

520. Свирачът на боен рог от Люцерн

Швейцарците използват тромпети, пищялки и свирки, само дето между звученето на наместническите инструменти и тези на свързаните чрез клетвата жители има голяма разлика; последното е далеч по-могъщо. Обитателите на Ури назначили като свирач един мъж, наричан Бикът от Ури, който на война надува рог от див зубър, красиво обкован със сребро. Жителите на Люцерн на свой ред използват медни рогове, дадени им от крал Карл в знак на почит за храброто им участие в битката при Рунцефал. Той им позволил винаги да носят такива рогове, каквито е носел и братовчед му Роланд.

521. Произходът на велфите

Варин бил граф на Алторф и Равенсбург в Швабия, синът му се казвал Изенбарт, а съпругата на последния — Ирментрут. Случило се някаква бедна жена, живееща недалеч от Алторф, да роди едновременно три дечица; когато Ирментрут, графинята, чула за това, се провикнала: „Не е възможно тази жена да има три деца от един мъж без прелюбодеяние.“ Тя говорела тези неща открито пред господаря си граф Изенбарт и пред цялата дворцова свита, като настоявала, че прелюбодейката заслужава не друго, ами да бъде пъхната в чувал и удавена.

Следващата година самата графиня забременяла и родила, при това в отсъствие на графа, дванадесет деца, все момчета. Разтреперана от страх, че в съгласие със собствените й речи ще бъде обвинена в прелюбодеяние, тя наредила на прислужницата си да отнесе останалите единадесет (а дванадесетото запазила) до близкия поток и да ги удави. Когато старицата поставила невинните дечица в един голям леген и се канела да ги отнесе до течащия наблизо поток, наречен Шерц, Бог сторил тъй, че Изенбарт се завърнал у дома и попитал старицата какво носи. Тя отговорила, че са велфи32 или малки кученца. „Дай да видя, рекъл графът, дали някои от тях няма да ми харесат, та да ги отгледам и сетне използвам при нужда.“ „О, Вие имате достатъчно кучета — отвърнала старата жена и се дръпнала, — ще си навлечете беля, ако съберете толкова много псета.“ Само че графът не отстъпил и я принудил настойчиво да открие и покаже децата. Като видял единадесетте дечица, които, макар да били малки, имали благороден и красив вид, попитал я строго и бързо чии са тези деца. И когато старата жена признала и му разказала всичко, а именно, че дечицата са на съпругата му и по каква причина е трябвало да бъдат погубени, графът заповядал да ги дадат на един богат мелничар от областта, който трябвало да ги отгледа; а на старицата наредил строго да се върне без страх или срам при жена му и да не казва нищо повече от това, че заповедта е изпълнена.

Шест години по-късно графът наредил да доведат в замъка, където сега се намира манастирът Вайнгартен, единадесетте благородни на вид и по нрав момчета, поканил на гости приятелите си и се веселил от все сърце. В самия край на пиршеството накарал да въведат единадесетте деца, всички облечени в червено; и всички приличали на дванадесетото, което графинята задържала, по тен, телесен вид, изражение и ръст толкова много, щото било съвършено очевидно, че са създадени от един баща и са били носени под сърцето на една майка.