Немски сказания (Том втори)

Първоначално ландграфът на Тюрингия и Хесен Лудвиг бил мек и приятен мъж, смирен спрямо всекиго; тогава неговите юнкери и благородници започнали да се възгордяват, подигравали му се и не изпълнявали нарежданията му, а същевременно потискали и унижавали поданиците. Веднъж ландграфът тръгнал на лов, навлязъл в гората и срещнал някакъв дивеч; и го преследвал толкова дълго, че се объркал и замръкнал. Тогава през дърветата забелязал огън, тръгнал натам и стигнал в Рула до някаква ковачница. Князът бил облечен в протрити дрехи, а на врата му висял ловният му рог. Ковачът го попитал кой е. „Ловец на ландграфа.“ Тогава ковачът възкликнал: „На ландграфа ли, пфу! Който го спомене, трябва да си избърше устата. На милозливия господар!“ Лудвиг премълчал, а ковачът продължил: „Ще те приютя за тази нощ; под навеса ще намериш сено, разполагай се там заедно с коня си; заради господаря ти няма да те приема в дома си.“ Ландграфът се оттеглил под навеса, ала не успял да заспи. Ковачът работил през цялата нощ и като удрял желязото с големия чук, при всеки удар викал: „Ландграфе, стани твърд, стани твърд като това желязо!“, и продължавал да го ругае: „Ах ти, негоден и злочест господарю! Каква е ползата от теб за бедните люде? Не виждаш ли как съветниците ти мъчат народа и всичко приписват на тебе?“ И през цялата дълга нощ продължил да разказва що за злодеяния вършат служителите му на бедните поданици. И добавял, че когато последните се оплачат, няма кой да им се притече на помощ; понеже господарят не се захваща с това, а рицарите се присмиват зад гърба му, наричат го ландграф Женчо и го смятат за нищожество. „Князът ни и ловците му гонят вълците към мрежата, а чиновниците — червените лисици (златните монети) в кесиите си.“ Такива и сходни на тях речи държал на чираците си ковачът през цялата дълга нощ; и с всеки удар на чука ругаел господаря и го подканвал да стане твърд като желязото. Това продължило чак до сутринта; а ландграфът улавял всичко с ушите и сърцето си и оттогава станал строг и суров по характер и се захванал да смири вироглавците и да ги принуди да му се покорят. Някои не пожелали да търпят това, ами се съюзили и се възпротивили на господаря си.

557. Лудвиг оре заедно с благородниците си

Когато Лудвиг Железният надвил едного от рицарите си, който се бил възправил срещу него, останалите се събрали и не искали повече да търпят. Тогава той се отправил срещу им в Наумбург на Зале, победил ги и ги изловил, след което ги отвел в крепостта, където ги укорил и наказал строго с думите: „Вие злонамерено не удържахте клетвата, която ми дадохте и с която ми се заклехте. Сега би трябвало добре да ви се отплатя; ако обаче го сторя, някой може да каже, че съм избил собствените си слуги; ако ви наложа глоба, на това също няма да се погледне с добро око; а ако просто ви пусна, оттук насетне няма да се съобразявате с гнева ми.“ След което ги взел, отвел ги в полето, където намерил рало, впрегнал в него непокорните благородници по четирима, изорал с тях една бразда, а слугите държали ралото; той на свой ред размахвал камшика и удрял, така че те се пребивали и рухвали на земята. След като изоравал една бразда, впрягал други четирима и така изорал цялата нива все едно с коне; след което накарал да оградят нивата с големи камъни за вечен спомен. Самата нива обявил за свободна — в смисъл, че колкото и голямо злодеяние да е извършил някой, озове ли се в нея, трябва да бъде смятан за свободен; а който наруши въпросната свобода, ще загуби главата си; нивата нарекъл Благородническата нива, а бунтовниците отвел в Наумбург, където те отново трябвало да му се закълнат и да му се покорят. Оттук насетне всички в страната имали страх от ландграфа; и щом чуели името му, онези, които били теглили ралото, въздишали и се топели от срам. Историята се разчула из всички немски земи и едни упреквали господаря и му се сърдели; други осъждали служителите, задето не били верни; според трети пък тези последните би трябвало да приемат по-скоро смъртта, нежели да се оставят да бъдат впрегнати в ралото. Към онези, които се смирили, ландграфът се отнасял добре и с благоразположение. Някои обаче не искали да забравят, ами заговорничели тайно или явно срещу живота му. Когато научавал истината за тях, той заповядвал да ги обесят, обезглавят, удавят или пребият до смърт с тояги. С това той си спечелил мнозина тайни злоумишленици сред децата и приятелите им, поради което навсякъде ходел обкръжен от слугите си и в желязна ризница. Поради което го и наричали Железния ландграф.

558. Лудвиг строи стена