Немски сказания (Том втори)

Когато Лудвиг Железния умрял, синът му, Лудвиг Благия поискал да узнае какво става с душата на баща му, добре ли е тя, или зле. С това се заел един беден рицар от княжеския двор, който имал брат свещеник, изкусен в черната магия. Рицарят се обърнал към брат си: „Мили братко, моля те да попиташ дявола какво става с душата на Железния ландграф.“ Свещеникът отговорил: „Охотно ще го направя, та новият господар да се отнася към вас още по-благонамерено.“ Свещеникът призовал злия дух и го попитал за душата. Дяволът отговорил: „Ако дойдеш с мен, ще ти покажа.“ Свещеникът приел, стига нищо лошо да не му се случи; дяволът се заклел, че ще го върне здрав. След което той яхнал дявола, който за много кратко време го отнесъл до мястото на мъките. Там свещеникът видял различни мъки и се разтреперил. Тогава някакъв друг дявол се провикнал: „Кой е този, дето седи на врата ти, донеси го тук.“ „Той е приятел, отвърнал онзи, заклех му се да не го наранявам, ами да му покажа душата на ландграфа.“ Дяволът отмахнал с ръка един железен пламтящ капак от рова, над който се бил надвесил; след което пъхнал в рова меден тромбон и го надул толкова силно, щото на свещеника му се сторило, че целият свят прокънтява и се разтриса. След някое време сред вонящите на сяра искри и пламъци се появил и самият ландграф, представил се на свещеника и рекъл: „Виж, тук съм сега аз, бедният ландграф, който нявга бе твой господар; по-добре Бог да бе сторил така, че никога да не бях станал такъв, а то сега трябва да търпя за това вечни мъки.“ Свещеникът продумал: „Господарю, прати ме синът Ви, за да му кажа как сте и дали може да Ви помогне с нещо.“ Тогава онзи отвърнал: „Сам видя как съм; знай само, че ако децата ми върнат на църквите, манастирите и на другите люде имотите, които отнех несправедливо и насилствено, това ще помогне много на душата ми.“ Тогава свещеникът рекъл: „Няма да ми повярват.“ Ландграфът му съобщил таен знак, който знаели единствено те. След което отново потънал в рова, а дяволът отвел свещеника от това място; последният останал жълт и блед, та едва го познали, и за малко да се прости с живота си. Тогава той предал думите и посочил знака, съобщен му от баща им; ала това не било от особена полза за душата му, тъй като те не поискали да върнат имотите. По-късно свещеникът отстъпил енорията си и станал монах във Фолкерода.

561. Вартбургската война

Във Вартбург край Айзенах през 1206 година се срещнали шестима доблестни и благоразумни певци и съчинили песните, наречени по-късно Вартбургската война. Имената на тези майстори били: Хайнрих Шрайбер, Валтер фон дер Фогелвайде, Раймар Цветер, Волфрам фон Ешенбах, Битеролф и Хайнрих фон Офтердинген. В съревнованието те възпявали слънцето и деня, и повечето сравнявали Херман, ландграфа на Тюрингия и Хесен, с деня и го поставяли по-горе от всички князе. Единствен Офтердинген издигал Леополд, херцога на Австрия, над останалите и го приравнявал със слънцето. Майсторите се били сговорили помежду си този, който загуби песенното съревнование, да загуби и главата си, като палачът Щемпфел трябвало да стои до тях с въжето, та тутакси да го обеси. Хайнрих фон Офтердинген пеел умно и изкусно; в края на краищата обаче останалите го надвили и го оплели в лукави слова, понеже от завист искали да го отстранят от Тюрингския двор. Той се оплакал, че са му дали фалшиви зарове, с които било предопределено да загуби играта. Петимата други повикали Щемпфел, който трябвало да обеси Хайнрих на едно дърво. Хайнрих обаче побягнал към ландграфинята София и се скрил под мантията й; те били принудени да го оставят на мира и се договорили да му дадат една година отсрочка: той трябвало да се отправи към Унгария и Зибенбюрген и да доведе майстор Клингзор; както отсъди той относно спора им, така и ще бъде. Въпросният Клингзор се смятал тогава за най-прочутия немски майстор певец; и тъй като ландграфинята взела Хайнрих под свое покровителство, то всички се съгласили с това предложение.

Хайнрих фон Офтердинген поел на път, пристигнал най-напред при херцога на Австрия и сетне, с писмо от него, се добрал до Зибенбюрген при майстора, комуто разказал причината за пътешествието си и му изпял песните си.

Клингзор ги похвалил много и обещал да го придружи до Тюрингия и да изглади крамолата между певците. Междувременно те прекарвали дните си в развлечения и отсрочката, която била дадена на Хайнрих, наближила към края си. Тъй като обаче Клингзор все още не се готвел за пътуването, Хайнрих се обезпокоил и попитал: „Майсторе, боя се, че ме изоставихте и че трябва сам и тъжен да поема по пътя си; в такъв случай ще загубя честта си и докато съм жив няма да мога да стъпя в Тюрингия.“ Тогава Клингзор отвърнал: „Нямай грижа! Конете ни са силни, а талигата — лека, така че бързо ще изминем пътя.“