Нещо лично

Във всяко списание по вътрешна архитектура мраморните плочки на пода биха представлявали квадрати със страна шейсет сантиметра, но в къщата на Джоуи те бяха почти метър. Первазите биха били трийсет и няколко сантиметра, както във всяка уважаваща себе си къща във викториански стил. Но при Джоуи те бяха цели петдесет. Нормалната топка на бравата би ми стигала до хълбока, но тук ме ръчкаше в ребрата. И така нататък. Общият ефект беше безспорен — чувствах се малък. Сякаш бях станал жертва на някакъв луд алхимик. Може би онези учени, които бяха измислили алуминиевото стъкло, щяха да поемат нещата оттук нататък.

Освен това се чувствах бавен. Нормално. Защото разстоянието от една точка до друга беше с 50 процента по-голямо. Три крачки от точка А до точка Б тук ставаха четири и половина. Все едно газех в меласа. Или ходех назад. Бавно и предпазливо, без да стигна доникъде. Сякаш се изкачвах по ескалатор, който се спускаше. Дезориентиращ, като в някакво друго измерение.

Спрях на около два метра от завоя на коридора. Или поне така си мислех. Двата метра спокойно можеха да се окажат и три. Затаих дъх, забравил за аритметиката. Не чух нищо. Нито скърцане на натрошени стъкла, нито отваряне или затваряне на врати. В крайна сметка направих една малка стъпка към ъгъла. Два сантиметра, най-много три. В лявата си ръка стисках браунинга, а в дясната — глока. С един патрон в цевта и дванайсет в пълнителя. Досега бях изразходвал пет. Четири под капака на ягуара пред къщата на Чарли и един в меката трева на моравата за боулинг, след като беше пронизал търбуха на Джоуи.

Прецених, че ако Кот чака главата ми да надникне иззад ъгъла, той би си я представял на нормална височина, просто по инстинкт. Но какво е нормално? Ниво на погледа на около метър и седемдесет от пода, тоест около 55 процента от височината на обикновена стая. Което в необикновената къща на Джоуи би означавало приблизително два и петдесет. Така че очаквах Кот да гледа някъде над главата ми. Но въпреки това реших да играя предпазливо. Трябваше да съм сигурен, че наистина ще гледа над мен. Отпуснах се на колене и надникнах иззад ъгъла на перваза, който поради изискванията на собственика беше достатъчно висок, за да ми е удобно.

Представих си изненадващата поява на веждата и окото ми — дребни на фона на масивния перваз.

От Кот нямаше и следа.

Видях парчета стъкло върху мрамора. Видях затворени врати, водещи към гостни, библиотеки и дневни.

Не видях Кот. Дали дебнеше зад някоя от тях? Временно може би. Или изобщо не беше помръднал. Може би продължаваше да е горе, в апартамента за гости, търпелив като всеки снайперист, с беретата петдесети калибър на масата пред него, насочена право във вратата.

Направих опит да си спомня архитектурните планове, които разгледахме. Апартаментът за гости се намираше в лявата задна част на къщата. Точно над кухненското крило. Нагоре по стълбите, после вдясно. Станах от пода. Направих едно-две вдишвания и издишвания, оглеждайки се във всички посоки.

После се насочих към стълбището.

55

Стълбището тръгваше наляво, а от междинната площадка продължаваше надясно. Като всичко останало в къщата стъпалата бяха с 50 процента по-високи. Стърчаха доста над това, което беше запечатала мускулната ми памет, а резултатът беше постоянно препъване. Същевременно си давах сметка, че съвсем скоро темето ми ще се вижда между стругованите или резбовани, или не знам си какви перила на върха на стълбището. Беше много вероятно Кот да се е проснал на пода, пъхнал дулото на оръжието си между тях. Това му осигуряваше попадение в гърба ми миг преди да стъпя на междинната площадка. От разстояние около четири метра. А аз не бях направен от алуминиев оксинитрид.

По тази причина залепих гръб за стената и започнах да се промъквам нагоре. Стигнах до стъпалото, от което се виждаше коридорът на втория етаж. Беше пуст. Нито следа от Кот. Продължих напред по този коридор, който беше копие на долния. С тази разлика, че подът беше покрит с килим, а не с мраморни плочи. Огромен килим, който приличаше на току-що окосена прерия. Видях няколко врати, всичките с височина над три метра. После коридор с още врати. Всичките затворени. Две отляво, две отдясно и една в дъното. Там трябва да е апартаментът за гости, съобразих аз. Единственият начин да стигна до него беше да вървя направо.

Предимството на този подход се съдържаше във факта, че къщата на гиганта изобилстваше от пространства за маневриране. Обикновено коридорите на втория етаж са достатъчно тесни, за да са изцяло в обсега на мерника, без почти никакви шансове за пропуск. Но петдесет процента повече ми даваха шанс да се придържам встрани от централната линия. Защото Кот вероятно се беше подготвил предварително, фиксирал прицела си в средата на вратата, готов за стрелба. Може би използваше инфрачервен лъч или дори портативен рентген.

Стигнах до насрещната стена без премеждия. Притиснах се към вратата, обърнах браунинга с цевта напред и почуках.

— Кот? Вътре ли си?

Никакъв отговор.

Почуках отново, този път по-силно.

— Кот! Отвори вратата!