Читаем Нещо лично полностью

Направих крачка напред. Не знаех нищо за вътрешното разположение или за някакви допълнителни конструкции. В замяна на това имах очи и памет. Те ми помогнаха да пресметна, че всички панти на врати, които бях виждал през живота си, представляват тръбички с дължина около сантиметър и половина. Преизчислено към вратите на Джоуи, това означаваше панти с размер малко под два и половина. А предназначението на пантата е да измъкне вратата от рамката, за да може да се отвори. Простата аритметика сочеше, че пролуката между вратата и рамката откъм страната на пантите трябва да е максимално широка, когато тя е отворена под ъгъл от деветдесет градуса. Или два сантиметра и половина в къщата на Джоуи. Но тази врата не беше отворена под ъгъл от деветдесет градуса, а много по-малко — около трийсет и няколко. Което означаваше, че пролуката е не по-голяма от девет милиметра. Но в най-дебелата си част деветмилиметровият парабелум е точно девет милиметра.

56

Отдръпнах очи от пролуката — както снайперистът отмества очи от оптическия мерник. Не исках Кот да усети неизбежната, макар и почти незабележима промяна в светлината, нито пък да чуе дъха ми през същата тази пролука. Той седеше в края на леглото, полуизвърнат към вратата. Личеше му, че е шестнайсет години по-стар, най-вече по бръчките около очите и устата. Общо взето, се беше смалил, но аз усетих и помъдряването му. Беше облечен с кафяв панталон и кафява риза. Евтина стока, каквато и самият аз бих предпочел. Ръцете му бяха отпуснати в скута. Държеше пистолет: браунинг „Хай Пауър“, любимото оръжие на местните.

На леглото до него лежеше гола жена. Непозната за мен. С бяла кожа и жълта коса, на неопределена възраст — между осемнайсет и четирийсет. Ръцете й бяха високо над главата със здраво вързани китки. Също като глезените. Устата й беше запушена с парцал.

Лактите й бяха изкълчени на обратната посока. Гледката не беше от приятните, защото кожата й беше покрита със синини и съсиреци.

Кот взе една спринцовка и й я показа, след което заби иглата близо до лакътя. Извърнала глава, жената го гледаше с оцъклени очи. В тях имаше надежда.

Кот издърпа иглата.

Жената се отпусна и от гърдите й излетя задавено скимтене. Изпълнено с мъка, разочарование и болка. Нуждае се от нещо, което не може да получи.

Направих голяма крачка назад, но без да нарушавам видимостта си през тънката светла линия. Пъхнах моя браунинг в задния джоб на панталона, заех разкрачена стойка и вдигнах глока. С две ръце, в едно плавно и естествено движение, както го бях правил хиляди пъти. След това застрелях Кот през деветмилиметровия процеп. Истинския Джон Кот, а не неговото отражение. Улучих го в средата на челото. От пет метра разстояние. Видях кръглата входна дупка — малка, черна и равна. В следващия миг задната част на черепа му експлодира — нещо, в което нямаше нищо спретнато. Трясъкът на изстрела разтърси ръцете ми и стигна до ушите. Но Кот остана там, където беше. Неподвижен като статуя. Седеше, седеше и седеше. Най-накрая се наклони на една страна и падна от леглото.

Не си направих труда да проверявам състоянието му. Беше паднал по лице и можех да видя мозъка му. Това ми стигаше. Наведох се да претърся джобовете му и открих телефон, който беше копие на моя. След това развързах китките и глезените на жената и издърпах парцала от устата й. Докато търсех с очи нещо, с което да я покрия, тя грабна спринцовката и заби иглата в ръката си.

Затвори очи и натисна буталото. Бавно и методично, докрай.

После зачака.

От устата й започнаха да излитат звуци, които не бях чувал досега — доволно мърморене, сънливо кискане, щастливо възклицание.

Надигна се. Бавно и замаяно, с леко поклащане.

— Искам да махне от тук — каза завалено тя.

С чуждестранен акцент. Източноевропейски. Латвийски или естонски. Изяде някои срички. Отначало помислих, че иска да ме прогони.

— Извади иглата от ръката си — отвърнах аз.

Тя се подчини и захвърли спринцовката на пода.

— Къде са ти дрехите? — попитах.

— Нямам дрехи.

Отскочих до банята и се върнах с хавлия, голяма колкото матрака на двойно легло. Може би обикновена кърпа за Джоуи. Пристъпих към жената и я метнах около раменете й. Тя схвана посланието ми и я придърпа около себе си.

— Как се казваш? — попитах.

— Първо трябва да даде пари — отвърна тя и отново се олюля.

Прибрах глока в джоба си и я хванах за лактите, за да я подкрепя.

— Можеш ли да ходиш?

Тя си пое дъх. По разтеглянето на устните й реших, че ще каже „да“, но в същия миг тя забели очи. Припадна с доволно мъркане. Бях съвсем близо до нея и успях да я подхвана. Налагаше се да я сваля долу и да я сложа да легне някъде, докато открия Бенет. Той щеше да извика линейка, след като ние с Найс напуснем къщата.

Това забавяне едва ли щеше да й се отрази. В момента не се нуждаеше от медицинска помощ. Щеше да й е необходима едва след като започнеше да се свестява.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Секреты Лилии
Секреты Лилии

1951 год. Юная Лили заключает сделку с ведьмой, чтобы спасти мать, и обрекает себя на проклятье. Теперь она не имеет права на любовь. Проходят годы, и жизнь сталкивает девушку с Натаном. Она влюбляется в странного замкнутого парня, у которого тоже немало тайн. Лили понимает, что их любовь невозможна, но решает пойти наперекор судьбе, однако проклятье никуда не делось…Шестьдесят лет спустя Руслана получает в наследство дом от двоюродного деда Натана, которого она никогда не видела. Ее начинают преследовать странные голоса и видения, а по ночам дом нашептывает свою трагическую историю, которую Руслана бессознательно набирает на старой печатной машинке. Приподняв покров многолетнего молчания, она вытягивает на свет страшные фамильные тайны и раскрывает не только чужие, но и свои секреты…

Анастасия Сергеевна Румянцева , Нана Рай

Фантастика / Триллер / Исторические любовные романы / Мистика / Романы
Ледовый барьер
Ледовый барьер

«…Отчасти на написание "Ледового Барьера" нас вдохновила научная экспедиция, которая имела место в действительности. В 1906-м году адмирал Роберт Е. Пири нашёл в северной части Гренландии самый крупный метеорит в мире, которому дал имя Анигито. Адмирал сумел определить его местонахождение, поскольку эскимосы той области пользовались железными наконечниками для копий холодной ковки, в которых Пири на основании анализа узнал материал метеорита. В конце концов он достал Анигито, с невероятными трудностями погрузив его на корабль. Оказавшаяся на борту масса железа сбила на корабле все компасы. Тем не менее, Пири сумел доставить его в американский Музей естественной истории в Нью-Йорке, где тот до сих пор выставлен в Зале метеоритов. Адмирал подробно изложил эту историю в своей книге "На север по Большому Льду". "Никогда я не получал такого ясного представления о силе гравитации до того, как мне пришлось иметь дело с этой горой железа", — отмечал Пири. Анигито настолько тяжёл, что покоится на шести массивных стальных колоннах, которые пронизывают пол выставочного зала метеоритов, проходят через фундамент и встроены в само скальное основание под зданием музея.

Дуглас Престон , Линкольн Чайлд , Линкольн Чайльд

Детективы / Триллер / Триллеры