Нещо лично

Което изобщо не беше трудно. От гледна точка на балистиката вратата вече беше отворена. Всеки от нас би могъл да стреля директно през нея. Но в неговия случай това би било пилеене на патрони, защото нямаше да улучи нищо. Би могъл, но само ако се ориентира по звука. За него стените и подовете не съществуваха. Той живееше в прозрачна къща. В буквалния смисъл на думата.

Но със сигурност би искал да гледа. Човек, който се събужда и ляга с една и съща моя снимка на стената, непременно ще поиска да види как поемам куршума. И как падам. Вероятно си го е представял по време на всяко занимание с йога. Визуализирай успеха си. Беше чакал този момент цели шестнайсет години. Може би наистина щеше да отвори вратата.

— Първо трябва да поговорим, Кот — подвикнах аз. Никакъв отговор.

— Без мръсни номера — добавих. — Ти забравяш за мен, аз — за теб. Всеки си тръгва по пътя. Трябва да преодолееш всичко, което таиш в душата си. Няма смисъл да правиш циркове. Вкарвал съм куп народ в затвора, но никой не ми се е сърдил затова.

Долових тихо проскърцване. В първия момент помислих, че идва от вратата, но се оказа, че е от противоположната посока, откъм горния край на стълбището. С крайчеца на окото си зърнах как някакво дете прекосява на бегом площадката и изчезва в коридора след нея. Малко момче, помислих си аз. Нима е възможно Бенет да не ме предупреди? Къде е майка му? Какво става, по дяволите?

Отместих пръст от спусъка на глока.

След което се включи задната част на мозъка ми, която обяви, че това не е дете. Защото не беше нито закръглено, нито кльощаво или еластично. Тялото му беше сковано и някак износено, като на възрастен човек. Дребен, не повече от метър и седемдесет, който притича покрай високия метър и половина парапет, покрай петдесетсантиметровите первази и високите над четири метра стени.

Не беше малко момче.

Беше Джон Кот.

Направих опит да извикам в паметта си архитектурните планове на къщата. Трябваха ми детайли. Коридорът на втория етаж започваше от стълбището и свършваше при кръглия прозорец над входната врата. От него излизаха разклонения — към апартамента за гости, пред който се намирах в момента, и към гигантската спалня точно срещу него. Кот не се насочи към мен, но едва ли щеше да увисне от кръглия прозорец. Защо да го прави? Следователно се намираше в спалнята на Джоуи.

Отдолу долетя гласът на Бенет.

— Ричър? Добре ли си там горе?

— Махай се от тук, Бенет! — изкрещях в отговор аз. — Нямаш причини да се намесваш!

Ослушах се за отговор, но такъв не дойде.

Опитах вратата на апартамента за гости, която се оказа отключена. Влязох и се огледах. Бях виждал такива апартаменти, предлагани от някои хотели, но те бяха значително по-малки. Този беше напълно обособен — с къс коридор, тоалетна, кухненски бокс, хол и две спални със самостоятелни бани. Спалнята отляво беше неизползвана, но в другата бяха нещата на Кот. Които не бяха много. Завивка и раница. Предположенията на Найс в Арканзас излязоха верни. Завивката се оказа спален чувал, а раницата беше по-скоро торба от напукана черна кожа, пълна с тениски, бельо и боеприпаси.

Боеприпасите бяха два типа — 9-милиметрови патрони „Парабелум“ и далекобойни патрони калибър .50, които рязко се различаваха едни от други. Пистолетните патрони изглеждаха малки и изискани, като бижута. За разлика от тях снайперските приличаха по-скоро на малки снаряди, използвани от бойните самолети. Само гилзата им беше дълга десет сантиметра.

Прерових всяка педя от апартамента, но не открих нищо повече.

Но открих пушката.

Под леглото на Кот, затворена в калъф по поръчка. Беше такава, каквото трябваше да бъде — берета с дължина близо два метра, тежка почти петнайсет килограма заедно с патроните и оптическия мерник. Произведена в Тенеси. Втора ръка струваше колкото запазен седан. Изритах оптическия мерник от стойката му, тъй като нямах време за друго, и побързах да се измъкна в коридора.

Архитектурните планове казваха, че трябва да измина десет метра наляво, да завия и да измина още седем надясно. След което отново наляво, за да стигна до нещо като триъгълно антре пред самата спалня. Във въпросните планове то вероятно беше наречено ниша. Вратата на спалнята гледаше към коридора.

Продължавах да държа браунинга в лявата си ръка, а глока в дясната. Приличах на някакъв каубой от старите черно-бели филми. Никога не съм вярвал на каубойските истории, особено на способностите на онези здравеняци да стрелят едновременно вляво и вдясно. В това нямаше нищо добро. Беше по-разумно да се концентрирам върху глока, сякаш той е единственото оръжие в ръцете ми. А ако в същото време браунингът засвятка и затрещи, без синхрон и без прицел — още по-добре.