Нещо лично

Направих първия завой. Пред очите ми се появи кръглият прозорец. Но до него имаше още доста път. Вече започвах да ставам по-добър в преценката на мащабите. Държах глока насочен в близкия ъгъл на антрето на височина около метър и четирийсет, или някъде в гърдите на Кот. В този момент се намирах на около осем метра от вратата, а 9-милиметровият куршум тип „Парабелум“ е един изключително бърз куршум. Ако Кот излезеше навън, той щеше да бъде мъртъв след 1/80 част от секундата. Плюс моето време за реакция. Което щеше да бъде изключително кратко. В това бях стопроцентово сигурен.

Но Кот не излезе. Стигнах до антрето. Вратата на спалнята беше затворена. Три метра висока, с рамката — три и трийсет. С топка на бравата на височината на ребрата ми.

Долових женски глас зад нея.

Който не изричаше думи. Нито пък крещеше или стенеше. По-скоро пъшкаше задавено. Жената искаше да направи нещо или да достигне до нещо. Но не можеше. Всъщност искаше не е точната дума. Не беше гневна, а отчаяна. Тоест трябваше да направи нещо или да достигне до нещо.

Но не можеше.

Отстъпих крачка назад и подвикнах:

— Бенет? Още ли си долу?

Не получих отговор.

В спалнята настъпи внезапна тишина.

Изместих се встрани, предвиждайки и изстрел през вратата.

Но той не дойде.

Как да ги накараме да излязат навън? Никой не знае. Защото никой не го е правил. Нормално беше да залепя гръб за стената и от там да протегна ръка към бравата. Но вратите на Джоуи бяха твърде широки за подобни упражнения. По тази причина и аз, също като дребния човек, се стрелнах напред, завъртях топката, изритах вратата и едновременно с това отскочих назад и се прицелих.

Куршумът улучи Кот право в челото. Но не него, а отражението му в някакво огледало. Трясъкът на изстрела се сля с дрънченето на счупени стъкла, после светът отново утихна.

— Какво стана с предложението всеки да си върви по пътя? — прозвуча гласът на Кот.

Не бях го чувал цели шестнайсет години, но бях сигурен, че е неговият. Провлаченият говор на Арканзас, киселият тон на обиден човек.

— Ти не ми отговори — отвърнах.

— Нямаше смисъл да ти отговарям.

— Кой е в спалнята при теб?

— Ами виж сам.

Отново извиках на помощ архитектурните планове.

— Ти си на втория етаж на една много голяма къща — рекох. — А аз стоя пред единствената врата, през която можеш да излезеш. Току-що стрелях с пистолет насред Лондон. Това означава, че след пет минути тук ще се появят пет хиляди ченгета. Без храна можеш да оцелееш около три седмици. Но въпросът е какво ще правиш след това?

— Ченгетата няма да дойдат — отвърна той.

— Защо мислиш така?

— Бенет ще им каже, че е стрелял някой от неговите хора.

— Какво знаеш за Бенет?

— Знам много.

— Кой е в спалнята при теб?

— Ако не беше счупил огледалото, щях да ти покажа. Сега ще се наложи да влезеш.

Отстъпих крачка назад и извиках:

— Бенет? Още ли си долу?

Мълчание.

— Найс? Там ли си?

Никакъв отговор.

Направих обратна крачка към вратата.

— Предполагам, си разбрал, че Джоуи вече не е между нас — рекох. — Знаеш, че неговите момчета си плюха на петите. Така че аз мога да стоя тук колкото си пожелая. Дори ченгетата да не се появят, ти пак ще умреш от глад.

— Което означава, че пак ще изцапаш ръцете си с невинна кръв. Защото аз не съм сам тук. Ти вече го знаеш, нали?

После промърмори нещо от сорта „Кажи му, хлапе“.

Женският глас прозвуча отново. Все така неясен, но този път не чух предишното задавено пъшкане, а приглушен писък. Жената имаше превръзка на устата, което означаваше, че е и вързана.

Разнесе се нов писък.

— Това трябва да ме впечатли, така ли? — подхвърлих.

— Надявам се — отвърна Кот.

— Да не ме мислиш за социален работник?

Писъкът прозвуча за трети път. Висок и продължителен, заглушен от превръзката. После премина в отчаян стон, изпълнен с болка и унижение.

— Трябва да ти призная, че самият аз съм доста впечатлен — рече Кот.

Според архитектурните планове стаята беше десет на десет, с баня вляво и вграден гардероб вдясно. Стоях на абсолютно същото място, което заемах преди малко. Гледах в огледалото, което не отразяваше нищо, тъй като се беше превърнало в грубо парче шперплат. Там бях зърнал Кот, преди да пръсна стъклото. Ъгълът беше доста малък, но това важеше и за него. Трябваше да бъдат еднакви, както пишеше в гимназиалните учебници по физика. Основно положение в оптиката. Горната част на леглото би трябвало да е съвсем близо до мен, от другата страна на стената. А леглото е логичното място за една овързана като пашкул жена. Което от своя страна означаваше, че Кот е седнал в долната му част, близо до краката. Всичко това имаше смисъл, докато не проверих ъглите още веднъж. Оказа се, че долният край на леглото би го поставил в непосредствена близост до мен. Нелогично. Лишено от смисъл. Невъзможно. После си напомних, че леглото на Джоуи е дълго поне три метра, и смисълът се върна.