Невинните

— Казвам се Пати. Омъжена съм за Джери.

— За колко деца се грижите?

— За две, без да броим онова лайно Джули.

— Ще ви помоля да не използвате подобни епитети за децата, които са ви поверени! — каза рязко Роби.

Пати погледна съпруга си.

— Ама тоя да не е от Програмата?

— Каза, че е от Вътрешни разследвания — отвърна със сломен глас Джералд. Сякаш го бяха предали.

— Достатъчно е да знаете, че работя за правителството — отсече Роби. — Къде са другите деца?

— На училище — майчински се усмихна Пати. — Всеки ден водим малките ангелчета на училище.

Доловил някакъв шум от горния етаж, Роби вдигна глава.

— Имате ли свои деца?

Джералд и Пати нервно се спогледаха.

— Имаме две, но още са малки, за да ходят на училище — отвърна съпругът. — Горе са и четат книжки. Много са развити за възрастта си.

— Ясно — кимна Роби и извади бележник от джоба си. — А сега да поговорим за Джули.

При вида на пистолета под якето му очите на Джералд Диксън се разшириха от ужас.

— Вие сте въоръжен!

— Точно така — кимна Роби.

— Мислех, че сте от Програмата — объркано смотолеви Пати.

— Посещението ми е свързано с нея. А на вас двамата ви препоръчвам да ми сътрудничите, ако не искате да си имате сериозни неприятности.

Беше стигнал до извода, че няма смисъл да се прави на любезен с тези кретени. Нямаше нито време, нито желание затова.

Джералд изпъна рамене, а Пати седна до него.

— Разкажете ми за Джули — нареди Роби.

— Загазила ли е? — попита Джералд.

— Искам пълни сведения за нея — отсече Роби. — Пълните имена, биография, как е попаднала при вас. Всичко.

— Нима не разполагате с тези сведения? — попита Пати.

— Тук съм за потвърждение на сведенията, с които разполагаме, госпожо Диксън — отвърна с каменно лице той. — Съобразявайте се с молбата ми за пълно сътрудничество и не забравяйте за последиците, в случай че не получа такова.

Джералд смушка жена си в ребрата.

— Затваряй си устата! — изръмжа той. — Аз ще се оправям. — Обърна се към Роби и започна: — Казва се Джули Гети. Дойде при нас преди около три седмици.

— Възраст?

— Четиринайсет.

— Защо са я изпратили в приемен дом?

— Защото родителите ѝ не могат да се грижат за нея.

— Това е ясно. Но защо? Починали ли са?

— Едва ли. Вижте, хората от Програмата не говорят много за тези неща. Те просто ни водят децата, за които трябва да се грижим.

— Все едно че са наши — забързано добави Пати.

— Но без да броим онова лайно Джули, нали? — засече я Роби.

Жената поруменя и погледна в краката си.

— Не исках да кажа точно това.

— Истината е, че Джули е доста устата — намеси се Джералд. — Говори прекалено много.

— Но вече не е тук, така ли?

— Много се тревожим за нея — смотолеви Пати.

— Предполагам, че вече сте докладвали за бягството ѝ — подхвърли Роби.

Съпрузите се спогледаха.

— Амиии… — колебливо проточи Джералд. — Надявахме се, че ще се върне.

— Затова решихме да изчакаме — бързо добави Пати.

— Бягала ли е и преди?

— Не, този път беше кротка. До снощи, разбира се…

— Този път? — попита Роби и вдигна глава от бележките си. — Колко пъти са я изпращали при вас?

— Три.

— И защо си тръгваше?

— Не знам точно — отвърна Джералд. — Мисля, че се бяха появили родителите ѝ. Служителката от Програмата май спомена, че вече те ще се грижат за нея, но не след дълго я изпращаха отново.

— Кога я видяхте за последен път?

— Снощи, малко след като ѝ поднесох много вкусна вечеря — мазно рече Пати.

Роби с мъка потисна желанието си да извади пистолета и да стреля над главата ѝ.

— А кога открихте, че е избягала?

— Днес сутринта, защото не слезе.

— Това означава ли, че не проверявате любимите си «пиленца» през нощта?

— Тя беше изключително затворена — забързано отговори Джералд. — Не искахме да я безпокоим.

Роби се наведе и измъкна кутийката бира изпод стола.

— Мисля, че разбирам защо — хладно рече той и размаха длан пред лицето си. — Я по-добре отворете прозорците, че ще ме удушите с тая воня на трева.

— Ние не употребяваме наркотици — възмути се Джералд.

— А аз нямам представа чия е тази бира — размаха ръце Пати.

— Не съм си и помислил друго — мрачно кимна Роби. — Да ви се е обадила по-късно?

И двамата поклатиха глави.

— Допускате ли, че някой иска да ѝ причини зло?

Семейството изглеждаше искрено изненадано от въпроса.

— Да не би да ѝ се е случило нещо? — попита Джералд.

— Отговорете на въпроса. Да сте виждали непознати наоколо? Или подозрителни автомобили?

— Нищо подобно — отвърна Джералд. — В какво, по дяволите, се е забъркала? Да не е станала част от някоя банда?

Пати ахна и притисна длан към внушителния си бюст.

— Може ли и ние да сме в опасност?

— Не изключвам подобна възможност — отвърна Роби и затвори бележника си. — На някои хора им е все едно кого ще наранят. — Наложи му се да направи доста усилия, за да потисне усмивката си.

После стана и отмести възглавничката от стола си. Оказа се, че под нея се крие цяла лаборатория — торбичка от кока, няколко флакончета с кафява течност, две спринцовки с капачки и дебели ластици, използвани за стягане на вените и по-лесно инжектиране.

— Следващия път се постарайте да скриете тази аптека на по-закътано място — подхвърли той.