Невинните

— Добре — кимна Джули. — Предполагам, че всичко е наред. Снощи избягах от къщата на Диксън и дойдох тук. Не бях се прибирала много дълго време. Чух, че някой влиза долу. Помислих, че са родителите ми, но с тях имаше и друг човек, който крещеше и ги засипваше с въпроси.

— Какви въпроси? — попита Роби. — Опитай се да бъдеш максимално точна, моля те!

Момичето сбърчи чело.

— «Какво знаете», «какво са ви казали», ей такива неща — промълви тя. — А после… После…

— Той нарани някой от двамата? — подсказа ѝ Роби.

По бузите ѝ потекоха сълзи.

— Чух изстрел и хукнах надолу по стълбите. Онзи се обърна и ме видя. Татко се беше облегнал на онази стена, целият в кръв. Мъжът насочи пистолета си към мен, но мама го блъсна и той падна. Исках да остана и да ѝ помогна, но тя ми изкрещя да бягам.

Джули затвори очи, но сълзите продължаваха да се стичат изпод клепачите ѝ.

— Върнах се в стаята си и изскочих през прозореца. Тогава чух още един изстрел. Спуснах се на земята и хукнах да бягам. Знаех, че вторият изстрел е убил мама, но въпреки това избягах. Предполагам, че съм била паникьосана, но това не ме оправдава. Трябваше да се опитам да ѝ помогна, нали?

Джули отвори очи и трепна, зърнала Роби на крачка от себе си.

— Ако се беше опитала, сега щеше да си мъртва — промълви той. — Майка ти ти е спасила живота, жертвайки своя. А ти си постъпила правилно, защото си я послушала. Тя е искала да живееш.

Той извади една салфетка от кутията на масата и ѝ я подаде. Джули попи сълзите и издуха носа си.

— И сега какво? — прошепна тя.

— Мислиш ли, че някой е чул изстрелите?

— Съмнявам се. Съседната къща е празна, онази насреща — също. Някога кварталът беше добър, но после хората изгубиха работата си.

— И родителите ти ли?

— Те работеха каквото им падне — каза тя, после гордо добави: — Мама е завършила колеж. — Замълча за момент и сведе очи. — Татко беше много добър човек, но понякога го прихващаха… Имаше чувството, че целият свят е срещу него.

— Как се казваха?

— Къртис и Сара Гети.

— Предполагам, че нямат нищо общо с петролния магнат Гети, нали?

— И да са имали, никой не ни е казал.

— Добре — кимна той. — Ето какъв е планът ми: издирваме убиеца на родителите ти, за да разберем защо го е направил.

— Но ако е бил онзи от автобуса, той със сигурност е мъртъв.

— Направо към автогарата ли тръгна снощи, след като избяга от тук?

— Да.

— В такъв случай убиецът не е бил сам. Няма как да изнесе телата от къщата и едновременно с това да те настигне на спирката. Трябва да е имало и други.

— Защо моите родители? Аз много ги обичах, но те си бяха съвсем обикновени хора.

— Сигурна ли си, че не са били замесени в нещо незаконно? Разпространение на дрога, банди или друго от тоя сорт?

— Нима допускаш, че ако са били наркодилъри, щяха да живеят на подобно място? — огледа се тя.

— Значи не са имали врагове, така ли?

— Поне аз не знам да са имали.

— Къде работеха?

— Татко в някакъв склад, югоизточно от тук, а мама в една закусвалня наблизо.

— Това означава ли, че баща ти е отскачал да хапне при нея?

— Да, разбира се. Аз също.

— Просто събирам информация — поясни Роби.

— Искам да се махна от тук — прошепна Джули. — Това вече не е моят дом.

— Няма проблем. Къде искаш да отидеш?

— Отседнала съм на едно място.

— Знам, защото те проследих. Постъпила си глупаво, като си откраднала кредитната карта на Диксън. Първо, защото си извършила престъпление, и второ, защото по нея могат да те открият в рамките на броени минути.

— Но как си успял да… — Джули се овладя и намръщено добави: — Разполагам и с пари в брой.

— Засега си ги запази.

— Добре де, а къде да отида? Не искам да се връщам в твоята фермерска къща. Тя е много далече от града.

— Няма да се връщаш там. Имам и друго място. Предлагам да си събереш багажа и да тръгваме.

31

Докато чакаха да се стъмни, седнаха, за да хапнат в едно семейно ресторантче на Ейч Стрийт. Роби продължи да задава въпроси на Джули, разбира се, деликатно и без да я притиска. Но тя отказа да промени поведението си и продължи да отговаря кратко и неохотно. От нея ще излезе добро ченге, помисли си той. Още повече че е от поколението, което с готовност разкрива детайлите от личния си живот във Фейсбук.

След това Роби я закара в собствения си квартал, намиращ се в близост до парка «Рок Крийк» Но вместо да я заведе в апартамента си, я побутна към празния блок насреща, който използваше за наблюдателен пост. И за него както за фермата не подозираше никой.

Влязоха и той побърза да изключи алармената инсталация.

— Това ли е домът ти? — огледа се Джули.

— Нещо такова.

— Богат ли си?

— Не.

— Аз пък мисля, че си богат.

— Защо?

— Имаш кола и две жилища. Това значи, че си доста богат, особено в днешно време.

— Може и така да е — кимна той. Всъщност имаше още едно жилище отсреща, но тя не знаеше за него.

Показа ѝ как да използва алармената инсталация и я остави да огледа обстановката. Тя си избра една от двете спални, хвърли на леглото раницата си и торбата с лични вещи, които беше прибрала от досегашния си дом, а след това продължи обиколката си.

— За какво ти е този телескоп?

— За наблюдение на звездите.