Невинните

— Течение, причинено от отварянето на входната врата — обяви той. — Именно то е разлюляло тялото.

Ванс се обърна да погледне мъртвеца. Беше чернокож.

— Това ли е Рик Уинд? — попита Ванс.

— Казва ли ти някой, по дяволите? — прошепна той. — Кой знае откога виси тук. Не се е самоубил, защото ръцете му са вързани. Не е бил и удушен. — Роби се приближи до трупа и докосна ръката му. — Освен това не е убил жената и детето си. Състоянието на трупа показва, че е умрял доста преди тях. Вкочаняването отдавна е отминало.

След това се наведе и надникна в отворената уста на мъртвия.

— Има и още нещо — промърмори той.

— Какво?

— Някой му е отрязал езика.

29

Роби остави агент Ванс да се оправя с новия труп. Бързо беше установено, че това е Рик Уинд, но за причината на смъртта се наложи да изчакат становището на съдебния лекар. Проверката на охранителната камера установи, че някой е прибрал записващия диск. В момента Роби се намираше в дома си и чукаше на компютъра. Това, което написа, нямаше връзка с убийството на Джейн Уинд и бившия ѝ съпруг, а нещо съвсем друго. Поне засега.

Срещу името Джералд Диксън изскочиха толкова много материали, че проверката им беше невъзможна. Така се случваше с всички често срещани имена. Роби смени тактиката. Излезе от Гугъл и извика на екрана една по-особена база данни, до която имаше достъп. Бавно и постепенно стигна до едно-единствено име. Адресът му обаче беше различен от онзи, който Джули беше дала на шофьора на таксито.

Вниманието му беше привлечено от един ред в личните данни на човека, наречен Джералд Диксън. Оказа се, че той и съпругата му участват в Програмата за подпомагане на бездомни деца. Записа си адреса, а след това провери проследяващото устройство. Оказа се, че то има достатъчно обхват, за да стигне до дома му. Джули все още се намираше в онзи долнопробен хотел. Това му се стори малко необичайно, но момичето може би се страхуваше да не бъде открито. Във всеки случай беше забравила намеренията си да напусне града.

А Роби се запита какво я е накарало да промени решението си. Може би къщата, в която се беше отбила? Той със сигурност щеше да изясни тази загадка, но преди това трябваше да се отбие на едно друго място.

Джералд Диксън живееше в двуетажна къща близнак, която се намираше в доста занемарен квартал. Отговорът на почукването се забави доста, въпреки че от вътрешността на къщата долитаха най-различни шумове. Когато вратата най-сетне се отвори, на прага застана мъж със зачервени бузи, кръвясали очи и дъх на освежител за уста.

Кретенът се е шамаросвал, за да изтрезнее, а след това е изгълтал половин шишенце «Листерин», за да скрие вонята на алкохол, безпогрешно отгатна Роби. Очевидно стандартите за приемни родители в тази страна бяха паднали неимоверно много.

— Да? — недружелюбно попита мъжът.

— Джералд Диксън?

— Кой го търси?

Роби му показа значката си.

— Аз съм от Вътрешни разследвания.

Диксън отстъпи крачка назад. Беше само с два-три сантиметра по-нисък от Роби, но болезнено слаб. Косата му беше почти опадала, въпреки че едва ли беше на повече от четирийсет. Имаше бледата полупрозрачна кожа и нервните маниери на човек, чието тяло и мозък са отдавна натровени от злоупотреба с алкохол и наркотици.

— Вътрешни разследвания, а? — подхвърли той. — Това полиция ли значи?

— Значи много неща, свързани с вашето положение — хладно отвърна Роби. — Може ли да вляза?

— Защо?

— Трябва да си поговорим за Джули.

Още от самото начало Роби беше убеден, че момичето му е казало истинското си име.

Лицето на Диксън се разкриви в гневна гримаса.

— Ако я намерите, ѝ кажете веднага да се прибира! — изръмжа той. — Ако не е тук, няма да ми платят!

— Избяга ли?

— Точно така.

— Може ли да вляза?

Диксън се навъси, но кимна и отстъпи, за да му направи път.

Отвътре къщата изглеждаше точно толкова занемарена, колкото и отвън. Седнаха на някакви паянтови столове. Наоколо се виждаха няколко коша с мръсно пране. Веднага след като почука, Роби остана с впечатлението, че някой нарочно разхвърля дрехите си по пода. Не пропусна да забележи и купчината вестници под насрещния стол, които бяха струпани до отворена кутийка бира. Какво ли още има там, запита се той. Седалката под него беше ужасно твърда. Едва ли беше от възглавницата.

В стаята се появи дребна жена с налети форми, облечена с впити в бедрата дънки и прилепнала блуза. Беше около трийсетгодишна, не повече. С кестенява коса и тежък грим. Имаше вид на човек, който изобщо не знае на кой свят се намира. Тя избърса ръце в панталоните си, запали цигара и се втренчи в Роби.

— Кой е тоя?

— Някакъв от някакви си «Вътрешни разследвания» — изломоти Диксън.

Роби си направи труда да ѝ покаже значката си.

— Тук съм, за да поговорим за Джули — обяви той, замълча за момент и добави: — А пушенето в присъствието на деца е забранено.

Жената смачка цигарата си направо върху масата.

— Съжалявам — промърмори тя, но от тона ѝ личеше, че изобщо не ѝ пука.

— А Джули я няма — остро добави тя. — Избяга. Никога не е оценявала това, което правим за нея.

— А вие сте…? — вдигна вежди Роби.