Невинните

— Случило им се е нещо! — извика Косман и очите ѝ започнаха да се пълнят със сълзи. Неколцина клиенти се обърнаха.

— Просто си върша работата, Шерил — отвърна Роби. — Няма проблем, ако не желаеш да отговаряш на въпросите ми. Можем да го направим и друг път.

— Не, не, всичко е наред. — Жената избърса очите си със салфетка и се посъвзе. — Май и аз имам нужда от едно кафе…

Роби я изчака да напълни чашата си.

— И тъй, бяха ли напрегнати или загрижени през последните дни?

— Май да — кимна тя. — Най-вече Сара. За Къртис не мога да кажа, защото той винаги е наежен и трудно се побира в кожата си. Предполагам, че това е от дрогата.

— А ти попита ли Сара какво я тревожи?

— Не съм. Мислех, че е заради Къртис или защото отново бяха изпратили Джули в приемното семейство. Не можех да ѝ помогна.

— Споменаваше ли някакви имена? Търсеха ли я по телефона?

— Не.

— Да се е случило нещо необичайно по време на последната ѝ смяна?

— Не. Но предишната вечер бяха идвали да хапнат с техни приятели.

— Какви приятели?

— Ами… най-обикновени. Сара беше в почивка. За нея храната беше безплатна, а за останалите — с намаление. Когато човек няма много пари, тези неща са от значение.

— Познаваш ли ги?

— Да, семейство са. Лио и Айда Брум.

Роби отпи глътка кафе и си записа имената.

— Разкажи ми за тях.

В закусвалнята се появиха нови клиенти. Наложи се да изчака, докато Шерил ги настани в едно от сепаретата и вземе поръчките им. Бяха съвсем безобидни и той бавно отмести поглед от тях. После се възползва от паузата и отново включи радиостанцията.

— Не го прави повече! — прозвуча гласът на Джули. — Няма да плача, ясно?

Роби леко кимна.

— Извинявай — рече Шерил и отново се изправи зад бара.

— Няма проблем. Говорехме за семейство Брум…

— Всъщност няма какво да ти кажа. Съвсем обикновена двойка. Наближават петдесет. Айда работи в някакъв фризьорски салон, а Лио е държавен служител, но не знам къде и какво точно работи. Нямам представа откъде се познават. Може би от някоя рехабилитационна програма. Казва ли ти някой? Просто идват от време на време да вечерят с приятелите си.

— Случайно да знаеш къде живеят? Някакъв телефон?

— Не.

— Аз знам — обади се в слушалката Джули.

— Забеляза ли нещо необичайно онази вечер, Шерил?

— Ами… Бях късната смяна и ги обслужвах. Чувах откъслечни фрази от разговора им, но нищо особено. Обаче ми се сториха някак, как да кажа…

Роби търпеливо я изчака да намери точните думи.

— Сякаш бяха видели призрак…

— Но ти не попита какво ги тревожи, нали?

— Не, разбира се. Предположих, че е от дрогата или от отсъствието на Джули. А може би Лио и Айда си имаха проблеми. Все пак съм само сервитьорка в една скапана закусвалня, знаеш. Ако хората пожелаят да разговарят с мен, аз ги слушам. Но не мога да си пъхам носа където не ми е работа. Имам си достатъчно мои проблеми. Може би съм лош човек, ама това е положението…

— Не си лош човек, Шерил — успокои я Роби, но съзнанието му беше заето с друго. — Случайно да ти предстои почивка?

Тя го погледна изненадано, после кимна.

— Имам да ползвам една седмица от отпуската си.

— Имаш ли роднини в провинцията?

— Да, в Талахаси.

— Защо не им отидеш на гости?

— Какво?! — втренчено го погледна Косман. — Нима мислиш, че…

— Просто си вземи отпуската, Шерил — прекъсна я той, остави една двайсетачка до чашата с кафе и се изправи. — Вземи я веднага.

42

Роби се върна в колата и остави слушалката и радиостанцията в конзолата между седалките. Джули седеше неподвижно и гледаше право пред себе си.

— Добре ли си?

— Добре съм — отвърна тя и погледна към закусвалнята. — Това място ми беше като втори дом. За предпочитане е пред жилищата на приемните семейства.

— Тук съм съгласен с теб — кимна Роби.

— Харесваше ми да си пиша домашните на някоя маса. Мама ми носеше пай и ми позволяваше да пия кафе. Чувствах се голяма.

— И ти беше хубаво да си с нея, нали?

— Обичах да я гледам как работи. Много я биваше, буквално летеше с поръчките. Никога не ги записваше, всичко помнеше наизуст.

— В това отношение май си я наследила — отбеляза Роби.

— Може би.

— Във вечерта на убийството са напуснали закусвалнята някъде около шест, но са се прибрали у дома часове по-късно, придружавани от убиеца. Питам се къде са прекарали това време.

— Не знам.

— А познаваш ли семейство Брум?

— Да. Живеят в апартамент, североизточно от тук.

— Какво ще ми кажеш за тях? — попита Роби и включи на скорост.

Но телефонът му иззвъня, преди да получи отговор.

— Слушам — включи го той.

— Къде си, по дяволите? — попита Ванс.

— Правя някои проучвания, както ти казах.

— Трябва да дойдеш тук.

— Какво става? — попита Роби.

— Първо, нападнаха ме репортерите. Второ, разни хора от градската полиция, МВС и Отряда за борба с тероризма ме поучават как се води разследване. И трето, много съм ядосана!

— Ясно. След час съм при теб.

— Не можеш ли по-бързо?

— Не.

Той изключи телефона, направи остър завой наляво и започна да си пробива път към Юниън Стейшън. Зърна място за паркиране, ловко вкара колата и разкопча колана си.

— Какво правиш? — учудено попита Джули.

— Дай ми една минута.