Невинните

— Да, моето момиче — кимна Роби.

Възрастният човек се усмихна.

— Хубаво е да имаме малко млада кръв наоколо — рече той. — Чувствам се доста стар.

— Защото си стар — засече го жена му. — При това много стар! — Тя се обърна към Джули и погледът ѝ омекна. — Откъде идвате, миличка?

— От Джърси — незабавно отвърна Джули. — Казват, че тук е доста по-топло.

— От коя част на Джърси? — не миряса старицата. — Ние сме оттам.

— От Уейн — отвърна Джули. — Там е много хубаво, но татко го преместиха.

— В Уейн наистина е хубаво — кимна старицата.

— Мама каза четирийсет и пет минути — подхвърли Джули, обръщайки се към Роби. — Попаднала е в задръстване.

— Тук това е ежедневие — промърмори старецът. — Дори да си пешеходец, пак ще попаднеш в задръстване!

— Елате, ще ви отворим — окончателно омекна старицата. — Няма смисъл да висите пред входа.

Роби пое торбата ѝ с покупки и се насочи към асансьора. Възрастната двойка живееше на шестия етаж. Жената подаде една бисквитка на Джули и я щипна по бузата.

— Приличаш на правнучката ми — усмихна се тя. — Надявам се, че ще се виждаме често, ако наемете жилището.

Роби и Джули се спуснаха обратно на четвъртия етаж.

— Добра работа свърши — похвали я той. — Но те се оказаха от Джърси и като нищо можеха да те хванат в лъжа.

— Ходила съм в Уейн — каза тя. — Първото правило гласи: никога не казвай, че си от място, което не познаваш.

— Добро правило.

Номер 410 беше в дъното на коридора. Насреща нямаше врата на друг апартамент. Роби отново вдигна глава и потърси с очи охранителни камери. Нямаше такива. Почука на вратата три пъти поред, но никой не отвори.

— Наблюдавай коридора — нареди полугласно той.

— Ще разбиеш ключалката?

— Прави каквото ти казах.

Операцията му отне точно пет секунди. Вратата нямаше резе, а патронът беше съвсем обикновен. Трите метални пластини свършиха работа.

Влязоха в антрето и затвориха след себе си.

— Вече сме престъпници, нали? — възбудено прошепна Джули.

— Вероятно.

Апартаментът миришеше на пържено. Мебелировката беше оскъдна. Нямаше никой. Изправиха се в средата на дневната и Роби се огледа.

— Не мислиш ли, че е прекалено подредено? — подхвърли той.

— Може би са чистници.

— Не — поклати глава той. — Това място е било основно прочистено.

— В смисъл?

— Не знам дали им се е случило нещо, Джули. Може би са добре. Но някой старателно е почистил апартамента и си е разбирал от работата.

Джули се огледа.

— Не трябва ли да потърсим отпечатъци или нещо подобно?

— Ще е загуба на време. Трябва да разберем с какво се е занимавал Лио Брум.

— Ами да разпитаме във фризьорския салон — предложи тя.

— Имам по-добра идея — каза Роби. — Ти ще разпиташ във фризьорския салон, защото хората са по-малко подозрителни към децата.

— Аз не съм дете. Всъщност съм достатъчно голяма, за да шофирам.

— Те ще говорят с теб, нали те познават.

— О, да. Ходила съм много пъти там.

Напуснаха сградата и се качиха във волвото.

— Мислиш, че семейство Брум са мъртви, нали? — попита тя.

— Съдейки по това, което се случи с твоите родители и почистения апартамент, най-вероятно да — кимна той. — Но ако завариш Айда Брум във фризьорския салон, значи съм сбъркал.

— Надявам се да си сбъркал, Уил.

— Аз също.

44

Роби остана да чака в колата. В салона цареше оживление. Джули огледа фризьорките, но Айда Брум не беше сред тях.

Въздухът тежеше от ароматите на различни козметични продукти, а фризьорките оживено бъбреха с клиентките си.

— Ти си Джули, нали? — усмихна ѝ се момичето зад рецепцията, което имаше вид на ученичка.

Беше облечена с черен панталон и блуза с дълбоко изрязано деколте. Над лявата ѝ гърда беше татуирано цвете, а прическата ѝ беше хипарска.

— Аха — кимна Джули. — Айда на работа ли е? Искам да ми подстриже бретона.

Горещо се молеше жената да е някъде отзад или просто да е излязла да изпуши една цигара на алеята. Но момичето зад рецепцията поклати глава.

— Трябваше да дойде на работа в десет, но не се появи. Позвъних у тях, обаче никой не вдигна. Наложи се да отменим часовете на няколко клиентки.

— Какво може да се е случило? — попита Джули.

— Сигурно нещо непредвидено — сви рамене момичето.

— Може би — бавно отвърна Джули.

— Ще накарам Мария да те обслужи. Само да свърши с клиентката, която в момента е на стола.

— Това би било чудесно.

Мария беше латиноамериканка на около двайсет и пет с добре подстригана тъмна коса. Посрещна Джули с широка усмивка, разкриваща два реда едри зъби.

— Я кой е тук! — възкликна тя. — Искаш да ти оформя бретона, нали?

— Откъде знаеш?

— Това ми е работата.

Колежката ѝ на съседния стол се усмихна, но без да спира да подстригва оредялата коса на някакъв младеж.

— Днес не си ли на училище? — попита Мария.

— Не. Има учителска конференция.

— Как е майка ти?

— Добре — отвърна Джули, без да мигне. Беше очаквала този въпрос.

Няколко минути по-късно седна на стола и позволи на Мария да ѝ сложи черната пелерина на шията.

— Да знаеш, че много ще ти отива прическа като на Зоуи Дешанел — каза тя. — Особено ако си сложиш очила.

— Имам отлично зрение — отвърна Джули.

— Това няма значение. Важното е как изглеждаш.