Невинните

Роби изскочи навън, затръшна вратата и набра един номер. Насреща вдигнаха веднага и бързо го свързаха със Синия. Роби сбито му предаде думите на Ванс.

— Използвай връзките си с тези ведомства и им предай да я оставят на мира — настоя той. — Иначе ще стане още по-лошо.

— Смятай, че съм го свършил — отвърна Синия.

Роби отвори вратата и седна зад волана.

— Тайни разговори, а? — погледна го с неприязън Джули.

— Не. Обадих се в химическото да проверя какво става с дрехите ми.

— Не ми каза дали си спал с нея!

— Напротив, казах ти — отвърна той, гледайки право пред себе си. — Макар че не е твоя работа с кого спя и с кого не.

— Да, ама тя иска да правите секс.

— Това пък откъде ти хрумна? — стрелна я с поглед той.

— Ядосана ти е. Чух ѝ гласа по телефона. Ако не си пада по теб, няма да е толкова разстроена.

— Тя е агент на ФБР. Сигурно е ядосана на сума ти народ.

— Може би, но това е различно. Нещо по-интимно. Мъжете не ги усещат тия неща.

— Ти си на четиринайсет. Още ти е рано за интимни работи.

— В кой век живееш, Уил? Пет момичета от предишното ми училище забременяха. Всичките на моята възраст.

— Значи съм старомоден — сви рамене той.

— Понякога и аз искам да съм старомодна, но светът наоколо е съвсем друг.

— Разкажи ми за семейство Брум — смени темата Роби.

— Мама и татко ги познаваха от години. Айда наистина работи във фризьорски салон, както ти каза Шерил. Ходила съм там. Подстригваше ме без пари, а мама ѝ готвеше разни неща. Тя е много добра готвачка. — Замълча за миг, после се поправи: — Беше много добра готвачка…

— А мъжът ѝ? — попита Роби. Бързо, с надеждата да отвлече вниманието ѝ. — Шерил каза, че бил държавен служител.

— Не съм много сигурна — каза Джули.

— Нещо необичайно около тях?

— Струват ми се нормални, но все пак не ги познавам много добре.

— Тогава да идем да ги попитаме — каза Роби. Ако още са живи, добави мислено той. — Как са се запознали с родителите ти?

— Мисля, че господин Брум беше приятел на татко. Не знам точно по каква линия.

— Дали имат нещо общо с това, което сполетя родителите ти?

— Едва ли — поклати глава момичето. — Искам да кажа, че тя работи във фризьорски салон, а двамата се хранят по разни евтини закусвални. Далече са от представата за бандити или международни шпиони.

— Откъде знаеш?

— Ти какво, шегуваш ли се?

— Там е работата, че шпионите рядко приличат на шпиони.

— Ама ти приличаш на такъв.

— Това е добре, защото не съм.

— Ти го казваш.

Замълчаха. Роби продължаваше да върти волана.

— Е, спиш ли с нея? — отново попита тя.

— Какво ти пука, но дяволите?

— Любопитна съм по природа.

— То ти личи. Дори и да спях с нея, нямаше да ти кажа.

— Защо?

— Защото мъжът трябва да е джентълмен.

— Е, сега вече наистина приличаш на старец.

— В сравнение с теб съм направо древен — каза Роби.

43

Блокът беше строен някъде през шейсетте години на XX век, но наскоро беше ремонтиран. Личеше си по навеса пред входа, почистената тухлена фасада и наскоро боядисаната дограма. Докато Роби и Джули го оглеждаха от колата, някакъв мъж си отвори с помощта на пластмасова карта, която опря до електронния четец на стената. Вратата се отвори да го пропусне, а след това щракна зад гърба му.

— Сега какво? — попита Джули.

— Знаеш ли в кой апартамент живеят?

— Не. Веднъж с мама минахме оттук и тя ми каза, че семейство Брум живеят в този блок. Но никога не съм ходила у тях.

— Добре. Изчакай една секунда.

Роби излезе от колата и забързано прекоси уличното платно, за да избегне трафика. На стената до входа имаше нещо като домофон и той без колебание натисна копчето.

— Да? — обади се мъжки глас.

— Търся Лио и Айда Брум — рече Роби.

— Задръжте така.

Последва тишина. Двайсетина секунди по-късно същият глас обяви:

— Звънях им, но не отговарят.

— Сигурен ли сте, че сте звънели на техния апартамент? Номер триста и пет?

— Не, техният е четиристотин и десет.

— О, значи нещо съм се объркал. Благодаря.

Той огледа фасадата за охранителна камера, но такава нямаше. По тротоара се приближаваше възрастна двойка. Жената беше с шал и бастун. В другата си ръка държеше пазарска торба. Мъжът се придвижваше с помощта на проходилка, върху чиито предни крачета бяха надянати топки за тенис. Жената спря и извади пластмасова карта.

— Да ви помогна ли, госпожо? — попита той.

— Не, можем да се справим и сами — подозрително го огледа тя.

— Добре — кимна Роби и отстъпи крачка назад, за да ѝ направи път.

Но тя не помръдна.

— Кого търсите, младежо?

Роби понечи да отговори нещо, но в същия момент зад гърба му прозвуча гласът на Джули:

— Тате, нали ти казах да ме почакаш?

Обърна се и я видя да тича към него, преметнала раницата си през рамо.

— Здравейте, аз съм Джули — усмихна се на възрастните хора тя. — Тук ли живеете? Искаме да огледаме един апартамент в този блок. Мама трябваше да ни чака, но… — Погледна към Роби и добави: — Току-що се обади да предупреди, че ще закъснее. Но магнитната карта, която ни дадоха от агенцията, е останала в нея. Ще трябва да я изчакаме. — Тя се завъртя към старците и игриво добави: — За пръв път в живота си ще имам самостоятелна баня, представяте ли си? Нали ми обеща, тате?