Невиждани академици

Някога в замъка в Юбервалд винаги имаше някой, с когото да си говори. Милейди предпочиташе нощния живот, а изобщо не излизаше на ярка слънчева светлина, така че повечето посетители идваха точно тогава. Той, разбира се, се налагаше да се покрива, но пък познаваше всички проходи между стените и тайните отвори за наблюдение. Виждаше изискани господа, винаги в черни костюми, и джуджета в железни ризници блестящи като злато (по-късно, долу в миришещото на сол и гръмотевични бури мазе, Игор му показа как се прави това). Имаше и тролове, на вид малко по-излъскани от онези, от които се беше научил да бяга в горите. Най-яркият му спомен беше един трол искрящ като скъпоценен камък (Игор каза, че кожата му е от жив диамант). И това само щеше да стигне да го запечата в паметта на Лут, но веднъж, както диамантеният трол беше седнал на голямата маса с други тролове и джуджета, елмазените му очи се вдигнаха и видяха Лут, надзъртащ през мъничката шпионка от другата страна на стаята. Лут беше сигурен, че онзи го видя. Той отскочи толкова припряно, че си тресна главата в отсрещната стена.

Постепенно изучи всички подземия и работилници на замъка на Милейди. Ходи където поискаш, говори с когото поискаш. Питай каквото поискаш, ще ти се отговори. Ако искаш да се учиш, ще те учат. Използвай библиотеката. Отваряй която книга поискаш.

Хубави дни си бяха. Където и да отидеше, хората спираха да работят за да му покажат, как се рендосва или резбова, как се вае или китва, как се топи желязо и как се правят подкови, но не и как ги коват, защото всички коне пощръкляваха още щом той влезеше в конюшнята. Един веднъж изби дъските на задната стена.

Този следобяд той отиде в библиотеката, където г-ца Церикаишова му намери книга за обонянието. Той я прочете толкова бързо, че очите замалко не оставиха следа по хартията. Той определено остави следи в библиотеката: двадесет и двата тома на „Компендиум на ароматите” на Брейкфаст[16] скоро бяха натрупани на малката масичка, последвани от „Фанфари за Конната Езда” на Споут, а след това, след обиколка на историческия отдел, Лут задълба в етнографския отдел, а г-ца Церикаишова едва смогваше да върти педалите на подвижната си библиотечна стълба след него.

Тя го наблюдаваше с нещо като доволно страхопочитание. Когато беше пристигнал едва сричаше, но гоблинчето се беше заело да си подобри четмото както някой боксьор би се готвил за бой. Всъщност той наистина водеше бой с нещо, но тя не беше сигурна с какво, а Милейди, разбира се, нищо не обясняваше. По цели нощи той си седеше под лампата си втренчен в настоящата си книга, с речник от едната страна и енциклопедия от другата, изтръгвайки значението на всяка дума до последната и мачкайки неспирно собственото си невежество.

Когато тя намина сутринта, пред него вече имаше и джуджешки речник и „Речта на Троловете” от Посталюм.

Не може да се учи така, казваше си тя. Така знанието няма да може да се усвои като хората. Не може просто да си го наблъскаш в главата. Трябва първо да се смели. Не можеш ей така направо да почнеш да знаеш, трябва първо да схванеш.

Тя сподели това с ковача Фасел, който пък спомена:

- Слушай сега, госпожице, идва той при мен оня ден и казва, че и преди е гледал ковач, как работи и не могло ли да опита. Е, нали знаеш заповедите на Милейди, така че му връчих малко материал и чук и щипци, и само след някой момент го гледам, той вече се оправя с тях като с... ами като с чук и щипци! Хубаво ножче изкара, ама наистина хубаво. Използва си той главата. Направо си виждаш, как грозната му чутура чатка нещата. А да си срещала досега други гоблини?

- Колко странно, че споменавате това, - вметна тя – Съгласно каталога ни, би трябвало да разполагаме с един от извънредно малобройните екземпляри на „Пет часа и Шестнадесет минути сред Гоблините от Далечен Юбервалд” на Дж.П. Гафдогаф, но изобщо не мога да я намеря. А е безценна.

- Пет часа и шестнадесет минути не ми изглежда като дълго познанство, - забеляза ковачът.

- Нали? Обаче съгласно лекцията изнесена от г-н Гафдогаф пред Анкх-Морпоркското Общество на Натрапниците[17] то е било пет часа по-продължително от необходимото. Той казва, че размерите им варирали от неприятно големи до противно дребни, нивото им на култура било приблизително колкото на киселото мляко и прекарвали времето си предимно в неуспешни опити да си бъркат в носа. Пълна загуба на пространство, казва той. Това вдигна голям шум. Никак не подобава на антрополози да пишат такива неща.

- И значи младият Лут бил един от тях?