Невромантик

Кейс изчака, докато двамата излязат от бара, който сега беше напълно опустял с изключение на Курц и на пиян моряк в каки, проснат до крачето на столче край бара. Дулото на Смит и Уесъна проследи двамата до вратата, след което се метна обратно към Уейдж. Пълнителят на пистолета на Кейс изтрака на масата. Рац, държейки оръжието в протезата си, изкара патрона в цевта.

— Кой ти каза, че ще те убивам, Кейс?

Линда.

— Кой ти каза, човече? Някой се опитва да те наплаши ли?

Морякът измуча и повърна като фонтан.

— Изкарай тоя — нареди Рац на Курт, който беше седнал на ръба на бара със запалена цигара и Смит и Уесъна в скута.

Кейс усети тежестта на безсънната нощ да се стоварва върху него като торба мокър пясък между очите. Измъкна колбата от джоба си и я подаде на Уейдж.

— Всичко, което имам. Хипофизи. Взимаш им пет стотака, ако действаш бързо. Вложих останалото в един RAM, но вече го нямам.

— Окей ли си, Кейс? — Колбата вече беше изчезнала в сивочервеникавото сако. — Всичко точно, имам предвид, това ни урежда сметките, но изглеждаш зле. Като настъпено лайно. Вземи иди някъде да дремнеш малко.

— Да. — Той се изправи и усети, че Чат се върти около него. — Ами имах една петдесетачка, но я дадох на някого. — Изхили се. След това взе пълнителя и отделния патрон и ги пусна в единия си джоб, след това пистолета в другия. — Трябва да видя Шин и да си взема депозита.

— Бягай в къщи — каза Рац, размърдвайки се на скърцащия стол с нещо като тревога. — Артисте. Бягай в къщи.

Усещаше, че го гледат, докато пресече стаята и се провря през пластмасовата врата.

— Кучка — каза той на розовия оттенък над Шига. Надолу по Нинсей холограмите вече изчезваха като призраци, и повечето неонови надписи бяха вече угаснали и студени. Отпи гъсто черно кафе от чашката на уличен продавач и загледа изгрева на слънцето. — Отлетяла си, сладурче. Градове като този са за хора, влюбени в пътя към дъното. — Но всъщност не беше точно така, и той усещаше, че му е все по-трудно да поддържа чувството, че е предаден. Тя просто искаше билет до вкъщи, и RAM-ът в неговия Хитачи щеше да й го купи, ако можеше да намери подходящ купувач. И тая работа с петдесетачката; почти му я беше върнала, знаейки, че ще ограби останалото, което той има.

Когато се измъкна от асансьора, на рецепцията беше същото момче. Друга книга.

— Добри ми приятелю — повика го Кейс, без да стъпва на пластмасовите туфи, — Няма нужда да ми казваш. Вече знам. Хубава дама дошла на посещение, казала има мой ключ. Дребно готино нещо за теб, примерно петдесет Нови?

Момчето остави настрана книгата.

— Жена — каза Кейс и драсна линия с палец по челото си. — Коприна. — Ухили се широко. Момчето се ухили в отговор и кимна.

— Мерси, задник — каза Кейс.

Имаше проблеми с ключалката на ковчега. Омешала е нещо, докато се е мъчила да отвори, мислеше си. Той знаеше откъде да наеме „черна кутия“, която би отворила всичко в Евтиния хотел. Флуоресцентите пробляснаха, докато влизаше.

— Затвори капака много бавно, приятел. Още ли носиш оная подробност от събота през нощта, дето я беше наел от сервитьора?

Тя седеше с гръб към стената в другия край на ковчега. Краката й бяха кръстосани, китките почиваха на тях; измежду пръстите се показваше подобното на солница дуло на флетчерен пистолет.

— Ти ли беше в залата за игри? — Той дръпна капака надолу. — Къде е Линда?

— Удари ключа на капака.

Той го направи.

— Твойто момиче? Линда?

Той кимна.

— Махна се. Взе ти Хитачито. Голяма невроза. Та да се върнем на пистолета ти. — Тя носеше огледални очила. Дрехите й бяха черни, токовете на черните ботуши бяха забити дълбоко в темперопора.

— Върнах го на Шин, да си взема депозита. Продадох му обратно патроните му на половин цена. Искаш ли парите?

— Не.

— Да ти трябва сух лед? Всичко, което имам, веднага.

— К’во си изкукал тая нощ? Що трябваше да правиш оная сцена в залата? Трябваше да съсипя онова наемно ченге с мунчакото.

— Линда каза, че ще ме трепеш.

— Линда ли? Никога не съм я виждала преди да дойда тук вътре.

— Не бачкаш ли за Уейдж?

Тя поклати глава. Той забеляза, че очилата са хирургически имплантирани, запечатвайки очниците й. Сребърните стъкла сякаш израстваха от бледата гладка кожа над скулите, обрамчени от черна коса, подстригана като груба грива. Пръстите, обвити около флетчера, бяха тънки, бели и завършваха с полирани червени нокти, които изглеждаха изкуствени.

— Мисля, че си отвъртял бушона, Кейс. Едва си показах носа, и ти ме нагласи в представата си за нещата.

— И какво искате, мадам? — Той се облегна на капака.

— Тебе. Едно живо тяло, мозъкът по възможност цял. Моли, Кейс. Викат ми Моли. Събирам те за човека, за който бачкам. Просто иска да поговорите, и толкова. Няма да пострадаш.

— Това е добре.

— Ако не пострадаш от мен, Кейс. Нищо лично — предполагам, че просто така са ми вързани жиците. — Тя носеше черни кожени джинси и обемисто черно яке, ушито от някаква матова тъкан, която като че ли абсорбираше светлината. — Ако махна стреломета, ще се държиш ли както трябва, Кейс? Имаш вид като че ли обичаш да правиш глупости.