Невромантик

Тънка ивица светлина от полуотворен сервизен люк позволяваше да се види купчината изхвърлена фиброоптика и шасито на непотребен пулт. Беше паднал с лицето напред върху плоча прогизнал талашит; претърколи се върху него и се скри в сянката на пулта. Прозорецът на стаичката изглеждаше като блед светлинен квадрат. Сигналът за тревога все още звучеше, тук дори се чуваше по-силно, тъй като задната стена приглушаваше тътена на игрите от компютърната зала.

В рамката на прозореца се появи глава, осветена отзад от флуоресцентната светлина на коридора, после изчезна. Появи се отново, но той пак не можа да различи чертите на лицето. Сребърен проблясък на нивото на очите.

— По дяволите! — се чу женски глас с акцент от северен Спрол.

Главата вече не се виждаше. Кейс остана да лежи под пулта, докато преброи до двадесет, после се изправи. Стоманената кобра все още беше в ръката му и му бяха нужни няколко секунди, за да си спомни какво представляваше тя. Отдалечи се надолу по алеята, накуцвайки, като се стараеше да не натоварва левия си глезен.

Пистолетът на Шин беше петдесетгодишна виетнамска имитация на южноамериканско копие на Валтер PPK, двойно зареждане при първия изстрел, много силен откат. Беше пригоден за дълги патрони калибър 0.22, и Кейс би предпочел експлодиращи куршуми с оловен азид пред обикновените китайски със срязани върхове, които му продаде Шин. Въпреки всичко това беше огнестрелно оръжие, и той го натъпка в джоба си, докато се провираше през Шига по-надалеч от ресторантчето за суши. Дръжката беше от яркочервена пластмаса, оформена като надигнал се дракон, нещо, по което да можеш да прекарваш палеца си в мрака. Той хвърли кобрата в нинсейско кошче за боклук и глътна на сухо още един октагон.

Хапчето пусна тока по жиците му, и той запраши надолу през Шига към Нинсей, и след това към Байджицу. Опашката му беше изчезнала, реши той, и това беше екстра. Трябваше да звъни по телефони, да бута бизнеса, нямаше закога да чака. Една пресечка оттатък Байджицу, в посока към пристанището, се издигаше неугледна десететажна сграда с офиси, облицована с грозни жълти тухли. Прозорците й бяха тъмни, но ако човек си изкриви врата, можеше да види слаб проблясък откъм покрива. Угаснал неонов надпис близо до входа обявяваше: ЕВТИН ХОТЕЛ под група йероглифи. Ако мястото имаше друго име, то Кейс не го знаеше: за него винаги се говореше като за Евтиния хотел. Можеше да стигнеш до него по алея, водеща навън от Байджицу, и на приземния етаж те чака асансьор в прозрачна шахта. Асансьорът, както и надписът, бяха прибавяни допълнително, прикрепени към сградата с бамбук и епоксид. Кейс се пъхна в пластмасовата клетка и измъкна ключа си, парче твърда магнитна лента без знаци по него.

Беше наел един ковчег тук, седмица за седмица, откакто беше пристигнал в Чиба, но никога не спеше в Евтиния хотел. Спеше на по-евтини места.

Асансьорът миришеше на парфюм и цигари, стените на клетката бяха надраскани и намацани с отпечатъци от пръсти. Когато преминаваше покрай петия етаж, Кейс видя светлините на Нинсей. Потропа с пръсти по дръжката на пистолета, докато клетката забавяше ход със затихващо съскане. Както винаги, пълното спиране беше съпроводено с внезапно раздрусване, но той беше готов за него. Влезе във вътрешното помещение, което служеше на хотела като комбинация между фоайе и градина.

В центъра на квадратния килим от зелена пластмасова растителност, зад пулт с формата на С, седеше японец-тинейджър и четеше книга. Белите ковчези от фибростъкло бяха подредени върху структура от промишлени скелета. Шест реда, по десет ковчега в ред. Кейс кимна по посока на момчето и закуца през пластмасовата трева към най-близката стълбичка. Скелето беше покрито с евтина ламинирана пластмаса, която дрънчеше при силен вятър и течеше при дъжд, но ковчезите бяха доста трудни за отваряне без ключ.

Валцованата мрежа на скелето вибрираше под тежестта му, докато той се придвижваше по третия ред към номер 92. Ковчезите бяха дълги по три метра, овалните им врати широки метър и високи мъничко под метър и половина. Той пъхна ключа си в слота и изчака потвърждение от хотелския компютър. Магнитните болтове изщракаха успокоително и капакът се вдигна нагоре, пружините му скърцаха. Флуоресцентните светлинки проблясваха, докато той се вмъкна вътре, дръпна капака зад себе си и удари по пулта, който включваше ръчното затваряне.