Невромантик

Едва беше отминал една пресечка от офиса на Дийн, когато усети изведнъж, почти физически, че някой е подир него, и то съвсем близо.

Развиването на известна контролирана параноя беше според Кейс в реда на нещата. Важното беше тя да не излезе извън контрола. Този трик обаче можеше да бъде полезен, ако си на купчинка октагони. Постара се да успокои притока на адреналин и придаде на лицето си израз на отегчение, като се остави тълпата да го носи напред. Видя затъмнена витрина и успя да спре пред нея. Това беше хирургически бутик, затворен поради ремонт. Пъхнал ръце в джобовете на якето той разглеждаше един ромбовиден отрязък изкуствена плът, разстлана върху гравиран с фалшиви нефрити пиедестал. Цветът на кожата му напомняше курвите на Зоун; беше татуирана с блестящ цифров дисплей, свързан с подкожен чип. Чудно защо трябва да се подлагаш на операция, когато можеш да си го носиш в джоба, помисли той, усещайки струйки пот да се стичат по гърба му.

Без да движи главата си вдигна очи и започна да изучава отражението на тълпата.

Ето го.

Зад моряците в каки униформи с къси ръкави. Тъмна коса, огледални очила, тъмни дрехи, слаб…

Отмина.

Кейс побягна, приведен ниско, промушвайки се между телата.

— Искам да наема пистолет, Шин.

Момчето се усмихна.

— Два час — стояха в задната част на ресторантче за суши и наоколо се разнасяше мирис на прясна сурова риба. — Ти дойде пак след два час.

— Трябва ми спешно. Имаш ли нещо сега?

Шин размести няколко празни двулитрови консервени кутии, които някога са били пълни с хрян на прах. Извади иззад тях тънък пакет в сива пластична опаковка.

— Тейзър. Един час, двайсет Нови. Трийсет депозит.

— Боклук. Не ми върши работа. Трябва ми пистолет. Все едно, че искам да застрелям някого, разбираш ли?

Сервитьорът сви рамене и върна пакета зад кутиите за хрян.

— Два час.

Влезе в магазина, без дори да погледне витрината с шурикен.

Купи два пакета цигари „Йехеюан“ с чип „Банка Мицубиши“ на името на Чарлз Дерек Мей. Името беше по-добро от Труман Стар, най-подходящото за паспорт, което някога беше измислял.

Японката зад компютърната каса изглеждаше няколко години по-възрастна от стария Дийн, но хирургията нямаше заслуга за това. Той извади тънко тесте Нови йени от джоба си и й ги показа.

— Искам да купя оръжие.

Тя посочи с поглед едно сандъче с ножове.

— Не — каза той. — Не обичам ножове.

Тя извади изпод тезгяха някаква правоъгълна кутия. Капакът й беше от жълта мукава с печат, показващ грубо изрисувана навита кобра с издута качулка. Вътре имаше осем еднакви цилиндъра, увити в хартия. Той наблюдаваше внимателно как петнистите й кафяви пръсти развиват един цилиндър от хартията. Тя го вдигна високо, за да може той да го разгледа. Тръба от мътна стомана с тънка кожена лента в единия край и малка бронзова пирамида в другия. Тя хвана тръбата с едната си ръка и дръпна силна пирамидата с палеца и показалеца на другата. Три намаслени телескопични сегмента силно нагнетена спираловидна пружина се плъзнаха навън и се сключиха.

— Кобра — каза тя.

Отвъд неоновите конвулсии на Нинсей небето беше неприятно сиво. Въздухът се беше замърсил още повече, буквално хапеше, и половината минувачи носеха филтрационни маски. Кейс беше прекарал десет минути в една тоалетна, опитвайки се да намери подходящ начин да скрие кобрата; накрая реши да пъхне дръжката в колана на джинсите си като остави тръбата напреко на корема си. Усещаше пирамидалния накрайник между ребрата и хастара на връхната си дреха. Струваше му се, че оръжието ще издрънчи върху паважа при следващата му стъпка, но мисълта за него го успокояваше.

Чат не беше точно бар за незаконни сделки, макар през делничните вечери да привличаше тъкмо такава клиентела. В петък и събота обаче беше различно. Повечето от редовните посетители отново бяха тук, но се губеха в придошлата тълпа от моряци и специалистите, които преживяват покрай тях. Кейс бутна вратата, влезе и потърси с очи Рац, но собственикът не се виждаше. Лони Зоун, постоянният сводник на бара, наблюдаваше с бащински интерес как едно от момичетата му заговаря млад моряк. Зоун беше пристрастен към някакво успокоително, което японците наричаха „Облачен танц“. Когато улови погледа на сводника, Кейс му направи знак с глава да дойде на бар-плота. Зоун се приближи, носейки се бавно сред тълпата; издълженото му лице имаше вяло и спокойно изражение.

— Виждал ли си Уейдж тази вечер, Лони?

Зоун впери поглед в него с обичайното си спокойствие. Поклати отрицателно глава.

— Сигурен ли си?

— Май че беше в Намбан. Май преди два часа.

— Водеше ли горили? Един от тях слаб, с тъмна коса и черно яке?

— Не — отвърна Зоун най-после. Сбърченото му чело показваше колко усилия му струва да си припомни толкова безсмислени подробности. — Яки момци. Присадка връз присадка. — В очите му имаше малко бяло и още по-малко ирис; зениците изпод натежалите клепачи бяха разширени, огромни. Той остана загледан в лицето на Кейс дълго време, после свали поглед и забеляза подутината от стоманения камшик.

— Кобра — отбеляза той и повдигна учудено вежди. — Ще пречукваш някого?