Невромантик

В номер 92 нямаше нищо освен стандартен джобен компютър Хитачи и малка бяла хладилна кутия от стиропор. Тя съдържаше остатъците от три десеткилограмови блока сух лед, увити внимателно във вестник, за да се забави изпаряването, и лята алуминиева лабораторна колба. Свивайки се върху плоскостта от кафяв темперопор, която служеше както за под, така и за легло, Кейс измъкна пистолета на Шин от джоба си и го остави върху хладилната кутия. След това махна якето си. Терминалът на ковчега беше вграден в едната вдлъбната стена, срещу табелата със списъка на правилата на хотела на седем езика. Кейс вдигна розовата слушалка от стойката и натрака по памет хонгконгски номер. Остави го да звънне пет пъти, след това затвори. Купувачът за трите мегабайта нов RAM в Хитачито не отговаряше на позвъняване.

Набра японски номер в Шинджуку.

Обади се жена, на японски.

— Човекът-Змия?

— Радвам се да те чуя — каза Човекът-Змия, вдигайки друга слушалка. — Очаквах да ми звъннеш.

— Записах музиката, която беше поръчал. — Поглед към охладителя.

— Много се радвам да го чуя. Имаме проблеми със сумите в наличност. Даваш ли на кредит?

— О, не мога, имам зверска нужда от тези пари…

Човекът-Змия затвори.

— Да ти… — каза Кейс в заглъхналата слушалка. Погледна към евтиния малък пистолет.

— Смърди — каза той. — Нещо всичко смърди тая нощ.

Кейс влезе в Чат час преди изгрев с ръце в джобовете на якето. Едната държеше наетия пистолет, другата алуминиевата колба.

Рац беше на задната маса. Пиеше минерална вода „Аполонарис“ от бирена халба. Сто и двадесетте му килограма подобна на тесто плът накланяха скърцащия стол към стената. Млад бразилец на име Курц обслужваше на бара рядка групичка тихи пияници. Пластмасовата ръка на Рац избръмча, когато той вдигна халбата и отпи. Бръснатата му глава беше покрита с пот.

— Зле изглеждаш, приятелю артисте — каза той, показвайки мокрите руини, служещи му вместо зъби.

— Екстра съм — отвърна Кейс и се ухили като череп. — Супер екстра. — Седна на стола срещу Рац, все още с ръце в джобовете.

— И се мотаеш напред-назад в портативното си бомбоубежище, изградено от питиета и стимулатори, нали? Скрит от гроссе емоции, да?

— Що не престанеш да се занимаваш с мен, Рац? Виждал ли си Уейдж?

— Скрит от страха и самотата — продължи барманът. — Вслушай се в страха. Може да ти е приятел.

— Нещо да си чул за боя в залата за игри тая нощ, Рац? Някой пострадал?

— Един от охраната заклан като свиня. — Рац потрепери. — Момиче било, казват.

— Имам да говоря с Уейдж, Рац. Аз…

— А — устата на Рац се присви и сля в тънка линия. Той гледаше покрай Кейс, точно към входа. — Мисля, че ще е скоро.

Внезапно в ума на Кейс проблясна споменът за шурикен във витрината. Мозъкът му превключи на бясна скорост. Пистолетът в ръката му беше хлъзгав от пот.

— Хер Уейдж — каза Рац, бавно протягайки розовия си манипулатор, като че ли очакваше да му го стиснат. — Какво удоволствие. Толкова рядко ни оказвате честта.

Кейс обърна глава и погледна към лицето на Уейдж. Беше загоряло и трудно за забравяне. Очите бяха изкуствени биологични морскозелени транспланти „Никон“. Носеше костюм от сивочервеникава коприна и по една платинова гривна на всяка ръка. Отстрани до него стояха горилите му, почти еднакви младежи, с ръце и рамене напращяли от присадените мускули.

— К’во правиш, Кейс?

— Джентълмени — намеси се Рац, вдигайки натрупаните на масата пепелници с розовата си пластмасова протеза, — не искам патардия тук. — Пепелниците бяха направени от дебела, нечуплива пластмаса, с реклами за бира от Тзинтао. Рац ги смачка без усилие, и парчетата зелена пластмаса се посипаха по масата. — Разбирате ли ме?

— Ей, сладур — обади се едната горила, — стиска ли ти да се пробваш с мен?

— Не си давай зор да целиш краката, Курц — каза Рац с разговорен тон. Кейс хвърли поглед през стаята и видя бразилеца изправен на бара и насочил към тримата пушка за потушаване на безредици „Смит и Уесън“. Дулото й, направено от тънко като хартия фолио, обвито с един километър стъклена нишка, беше достатъчно широко, за да поеме юмрук. В прозрачния пълнител се виждаха пет дебели оранжеви касети, инфразвукови пясъчни „медузи“.

— Технически не е смъртоносно — отбеляза Рац.

— Ей, Рац — обади се Кейс. — Длъжник съм ти.

Барманът сви рамене.

— Длъжник, глупости. Тези — изгледа той Уейдж и горилите — трябва да са по-добре осведомени. В Чатсубо не можеш просто така да пречукаш някого.

Уейдж се изкашля.

— Че кой говори за пречукване? Просто имаме малко бизнес-разговор. Кейс и аз бачкаме заедно.

Кейс измъкна пистолета от джоба си и го насочи към чатала на Уейдж.

— Чух, че искаш да ми видиш сметката.

Розовият манипулатор на Рац щракна около пистолета и Кейс трябваше да отпусне ръката си.

— Виж какво, Кейс, вземи ми кажи какво, по дяволите, става с теб, бръмнал ли си или…? Какви са тия дрънканици, че съм тръгнал да те трепя? — Уейдж се обърна към момъка отляво. — Вие двамата се връщате в Намбан. Чакайте ме.