Невромантик

— До скоро, Лони.

Кейс излезе от бара.

Онзи отново беше по петите му. Сигурен беше. Обхвана го внезапна възбуда, в която октагоновите таблетки и адреналинът се смесваха с още нещо. Това ми доставя удоволствие, му мина през ума, изглежда съм откачил.

И все пак, странно и в същото време съвсем точно всичко му напомняше на пробег в мрежата. Достатъчно беше да се изтощи, да попадне в отчаяна ситуация с известен избор на изход, за да започне да вижда Нинсей като поле от данни, така както навремето мрежата му беше напомняла протеини, свързващи се помежду си в различни видове клетки. Някога в такъв момент той се беше отдавал на високоскоростния ритъм, беше се носил, плъзгал в танца на бизнеса, изцяло завладян, и все пак встрани от него, а наоколо течеше обменът на информация, данните добиваха материален вид в лабиринта на черния пазар.

Давай, си каза Кейс. Вкарай ги в капана. Последното нещо, което очакват. Беше на половин пресечка от залата за компютърни игри, където за първи път беше видял Линда Лий.

Втурна се през Нинсей, разблъсквайки група разхождащи се моряци. Един от тях извика нещо на испански подире му. Хвърли се във входа и в този момент се чу гръм, звукът се разби като сърф над него и отекна на пулсации в стомаха му. Явно хората в залата се забавляваха и някой беше прицелил точно десетмегатонна бомба в играта на Танкова Война в Европа. Симулиран взрив потопи залата в бял грохот и над нея се издигна многоцветна холограма на огнена гъба. Той сви вдясно и с няколко скока изкачи небоядисаните талашитени стълби. Беше идвал тук веднъж с Уейдж, за да обсъдят една сделка със забранени хормонални стимуланти с някакъв човек на име Мацуга. Помнеше коридора със зацапания килим и редицата идентични врати, отвеждащи до минниатюрни, разделени с прегради един от друг офиси. Млада японка с черна тениска без ръкави вдигна поглед от белия компютърен терминал; над главата й се виждаше рекламен туристически плакат от Гърция, на синия фон на Егейско море изпъкваха изчистени йероглифи.

— Повикай охраната! — й каза Кейс.

После се втурна надолу по коридора, далеч от погледа й. Последните две врати бяха затворени и както предположи, заключени. Завъртя се и ритна силна с подметката на найлоновите си маратонки лакираната в синьо композитна врата в края на коридора. Тя изскочи от пантите и евтиният обков се посипа от разцепената рамка. В тъмното се забелязваше само бялата извивка на компютърен терминал. Стигна до вратата в дясно от него, сграбчи с две ръце прозрачната пластмасова топка и я натисна навътре с все сила. Нещо изпука, и той се озова вътре. Тъкмо тук той и Уейдж се бяха срещнали с Мацуга, но каквато и фирма-прикритие да беше организирал той, тя отдавна беше фалирала. В стаята нямаше нищо, дори терминал. Светлината от алеята зад залата едва се процеждаше през зацапаната със сажди пластмаса на прозореца. Той успя да различи змиеподобната фиброоптична извивка, подаваща се от един стенен контакт, купчина празни контейнери за храна и останала без лопатки гондола на вентилатор на сушоар.

Прозорецът представляваше единична плоскост от евтина пластмаса. Той изхлузи якето си, уви с него дясната си ръка и удари силно. Плоскостта се разцепи и след още два удара се измъкна от рамката. Заедно с хаотичния шум от игрите в залата се разнесе и силния звук на алармената система, задействана от счупения прозорец или от момичето в началото на коридора.

Кейс се обърна, нахлузи якето си и изтегли кобрата в пълната й дължина.

Тъй като вратата беше затворена, той разчиташе, че преследвачът му ще реши, че е минал през онази врата, която беше наполовина изритал от пантите. Бронзовата пирамида на кобрата започна да подскача леко, дългата стоманена пружина усилваше пулса му.

Не се случи нищо, чуваше се само воят на алармената система, тътенът на игрите в залата и ударите на сърцето му. Страхът пристигна като стар, полузабравен приятел. Не ледения, бърз механизъм на параноята от наркотика, а обикновен, животински страх. Той беше живял толкова дълго на ръба на тревогата, че беше забравил какво е истинският страх.

Тази преградена стаичка беше типът място, където умират хора. Той можеше да умре тук. Може би имат оръжие…

Трясък от далечния край на коридора. Мъжки глас, който крещи нещо на японски. Писък, изпълнен с леден ужас. Втори трясък.

И приближаващи се стъпки на човек, който не бърза.

Отминават затворената врата. Спират, последвани от три бързи удара на сърцето му. Връщат се. Едно, две, три. Шум от търкане тока на ботуш в мокета.

И последния грам дързост, изкуствено поддържана от октагоновите таблетки се изпари. Той блъсна кобрата обратно в дръжката й и се хвърли към прозореца, обезумял от страх, с опънати нерви. Нагоре, навън, надолу още преди да осъзнае какво прави. Ударът в паважа заби тъпи остриета от болка в петите му.