Невромантик

Кейс се беше зазяпал във витрината на един магазин, който предлагаше малки ярки предмети на моряците. Часовници, сгъваеми ножове, запалки, джобни видеотранслатори, симстимови декове, тежки вериги манрики и шурикени. Шурикените винаги го бяха очаровали, стоманени звезди с остри като ножове върхове. Някои бяха хромирани, други черни, други с разноцветно покритие, напомнящо машинно масло върху вода. Хромираните задържаха погледа му. Бяха прикачени върху ален ултрадерматин с почти невидими примчици от найлонова корда за въдица и в центровете им бяха изобразени дракони или символи на ин и ян. Те улавяха неоновото осветление на улицата и го пречупваха, и на Кейс му се стори, че това са звездите, които предричат звездния му път, че съдбата му се определя от съзвездие евтин хром.

— Джули — каза той на звездите. — Време е да видя стария Джули. Той сигурно знае.

Джулиъс Дийн беше на сто тридесет и пет години и поддържаше старателно метаболизма си със серуми и хормони, чиято цена само за седмица възлизаше на цяло състояние. Основното му средство срещу стареенето беше ежегоден престой в Токио, където генни хирурзи възстановяваха кода на неговата ДНК — процедура, все още недостъпна в Чиба. След нея обикновено вземаше самолета за Хонгконг и поръчваше костюмите и ризите си за годината. Безполов и нечовешки търпелив, най-голямо удовлетворение изглежда му носеше посветяването на езотерично облекло по поръчка. Кейс никога не го беше виждал да носи един и същи костюм два пъти, въпреки че гардеробът му изглежда се състоеше от педантично точни реплики на дрехи от миналия век. Носеше стъкла за очила, обрамчени с паешки тънка златна нишка, изработени от фин розов синтетичен кварц и скосени като огледала във викторианска къщичка за кукли.

Офисите му се намираха зад Нинсей, в един склад, частично обзаведен преди години с безразборна колекция европейски мебели, сякаш Дийн бе възнамерявал да използва мястото за живеене. Едната стена на стаята, в която Кейс чакаше, беше заета от прашни библиотеки в неоацтекски стил. Две издути лампи за маса в стил Дисни стърчаха странно върху ниска масичка за кафе в стил Кандински от лакирана в алено стомана. На стената между библиотеките висеше часовник в стил Дали, и причудливо изкривеният му циферблат се беше проточил почти до голия бетонен под. Стрелките му представляваха холограми, които въртейки се, променяха формата си в съответствие с конвулсиите на циферблата, но никога не показваха вярното време. Стаята беше препълнена с транспортни модули от бяло фибростъкло, които издаваха мирис на изсушен джинджифил.

— Изглежда си чист, големи синко — се чу безплътният глас на Дийн. — Хайде, влизай.

Магнитните болтове около масивната врата в ляво от библиотеките изскочиха. Върху пластмасата, имитираща палисандрово дърво, беше изписано със самозалепящи се, обелени на места букви: „Джулиъс Дийн, импорт-експорт“. Ако мебелите, разхвърляни в импровизираното фоайе напомняха края на миналия век, то самият офис изглежда принадлежеше на началото му.

Розовото лице на Дийн, по което не личеше нито една бръчка, бе обляно със светлина от антична месингова лампа с правоъгълен абажур от тъмно зелено стъкло. Търговецът беше надеждно защитен зад огромното бюро от боядисана стомана; от двете му страни стърчаха високи шкафове с чекмеджета от някакво светло дърво. Кейс предположи, че този тип чекмеджета някога са се използвали за складиране на документи на хартия. По бюрото бяха разхвърляни касети, пожълтели рула принтерен текст и части от някаква механична пишеща машина, която Дийн изглежда така и нямаше да сглоби.

— Какво те води насам, младежо? — попита Дийн, предлагайки на Кейс тънък бонбон, увит в хартия на бели и сини квадратчета. — Пробвай един. Тинг Тинг Джахе, най-добрите.

Кейс отказа джинджифиловия бонбон, седна на скърцащ въртящ се стол от дърво и прокара палец по избелелия шев на крачола на джинсите си.

— Джули, чух че Уейдж иска да ме убие.

— А, така ли? И от къде разбра, ако смея да запитам?

— От едни хора.

— Хора — каза Дийн, премятайки в устата си джинджифилов бонбон. — Какви хора? Приятели?

Кейс кимна утвърдително.

— Не винаги е лесно да кажеш кои точно са ти приятели, нали?

— Дължа му малко пари, Дийн. Да ти е споменавал нещо?

— Не съм го виждал напоследък — въздъхна Джули. — Дори и да зная, разбира се, може да не мога да ти кажа. Както сега стоят нещата, ако разбираш.

— Нещата?

— Той е важна връзка, Кейс.

— А-ха. А иска ли да ме убие, Джули?

— Доколкото ми е известно — не. — Дийн сви рамене със същото безразличие, с което би обсъждал цената на джинджифила. — Ако това се окаже неоснователен слух, синко, се върни след около седмица и ще те открехна на една сингапурска далавера.

— От хотел „Нан Хай“ на улица „Бенкоолен“?

— Множко говориш, големи синко! — намръщи се Джули. Стоманеното бюро беше претъпкано с детектори на стойност цяло състояние.

— Довиждане, Джули. Ще предам поздрави на Уейдж.

Пръстите на Дийн потупаха перфектния възел на бледата копринена вратовръзка.